Емпатията, определяна още като съчувствие или съпричастност, е способността на човек да съпреживява емоциите, чувствата и мислите на другите. Макар и понякога да бъде причина за големи добрини, друг път може да бъде субективна и учудващо безчувствена - е тезата на професора по психология Пол Блуум. Ето и как я защитава той в статията си за TED.

Дали емпатията прави света по-добро място? Сякаш да. Все пак тя кара хората да третират чуждото страдание като свое, което пък ги мотивира да им помогнат. Виждам как бият тийнейджър и първоначално се изкушавам да се включа в групата на побойниците – заради садизъм или просто от скука, защото искам да доминирам или пък да бъда популярен – но след това виждам болката на нападнатия и я усещам, разбирам как се чувства и не искам да допринеса за болката му. Може би дори ще го защитя. Емпатията е като прожектор, който насочва вниманието и помощта ни към местата, на които са необходими. Но прожекторът има тесен спектър и това е един от проблемите с емпатията - не върши достатъчно добра работа в свят, където има много нуждаещи се, а и добрината на един човек към друг може да се окаже мечешка услуга в бъдеще.

Всъщност емпатията ни е базирана на нашата предубеденост. Макар да мислим, че страданието на нашия съсед може да е също толкова ужасно, колкото и това на някой чужденец, много по-лесно ни е да съчувстваме на тези, които са близо до нас, които приличат на нас, които ни се струват по-привлекателни или по-уязвими. Един разумен бял американец смята, че светлокожите хора са също толкова значими, колкото и тъмнокожите, но всъщност за него е много по-лесно да съчувства на себеподобните си. В този смисъл емпатията нарушава нашите морални преценки почти по същия начин, по който и предразсъдъците.

Емпатията е ограничена, тъй като се фокусира върху индивида. По същество емпатията е късогледа и нечувствителна към статистическите данни. Ще обясня тези недостатъци със следния пример: убийството на 20 деца и 6 възрастни в началното училище "Санди Хук" в Нютаун, Кънектикът през 2012 г. Защо това предизвика такава мощна обществена реакция? Това беше една масова стрелба, а през последните 30 години такива масови стрелби са отнели хиляди животи. Това е ужасно, но жертвите от тези масови стрелби се равняват на една десета от 1% от всички американски убийства. Това означава, че дори да имате вълшебна пръчица, с която да сложите край на всички масови стрелби, никой статистик няма дори да забележи.

Всъщност в същата година от случая в "Санди Хук" повече деца са убити в друг американски град – Чикаго – и въпреки това никога не съм мислил за тези убити деца в Чикаго преди да погледна статистиката, а и едва ли някога ще си помисля за тях отново, а умът ми често се връща към случката в Нютаун. Защо? Масовата стрелба е едно събитие, докато убийствата в Чикаго са по-скоро непрестанен фонов шум. Ние сме устроени така, че новите и необичайни събития привличат вниманието ни и провокират емоционалните ни реакции. От друга страна, за бял професор и баща от Кънектикът като мен е по-вероятно да съчувства на децата и учителите от Нютаун, защото те повече приличат на хората, които познавам и обичам.

Това, което направи обществото в отговор на масовото убийство също говори за ограничените възможности на емпатията. Благотворителните пратки, които получи градът, само допринесоха за проблемите им. Стотици доброволци трябваше да складират подаръците и играчките, които продължаваха да пристигат, въпреки желанието на властите на града да ги спрат. Никой не се интересуваше от тях, а милиони долари се стичаха под някаква форма към този сравнително богат район. Черна комедия, в която бедните хранеха богатите, водени от упоритото сърце на емпатичната загриженост.

Предполагам, че някои разумни хора ще кажат, че емпатията не е причината за това ирационално поведение. Истинският проблем е, че нямаме достатъчно емпатия за другите хора. Би трябвало да съчувстваме на семействата от Нютаун, но и на семействата от Чикаго. Докато сме на темата, би трябвало да съчувстваме на милиони хора по света, в Бангладеш, Пхенян и Судан. Би трябвало да съчувстваме на по-възрастните, които нямат достатъчно храна; на жертвите на лошата здравна система; на богатите, които преживяват екзистенциална криза; на жертвите на сексуално насилие; и на тези, погрешно обвинени в сексуално насилие. Но не можем.

Чрез интелекта си можем да оценим животите на всички тези хора, можем да разберем стойността им, когато взимаме решения. Но не можем да съчувстваме на всички тях. Наистина не можем да съчувстваме на повече от един или двама души едновременно. Опитайте се. Помислете за някой, който познавате и изживява труден период, и опитайте да почувствате това, което тя/той чувства. Почувствайте болката на този човек. Сега се опитайте да направите същото с друг човек в трудна ситуация, но с други чувства и проблеми. Можете ли едновременно да съчувствате на двама души? Ако да, супер, поздравления. Сега добавете и трети човек в микса. Нека да са 10. Или 100, 1 000, 1 000 000?

Ако Господ съществува, може би той може да усеща болката или удоволствието, което изпитва всяко същество. Но за нас, простосмъртните, емпатията е прожекторна светлина с тесен спектър – светлина, която огрява най-силно тези, които обичаме и става мъглива, когато става въпрос за различни, непознати хора.

Още по-лошото е, че емпатията може да ни подведе да изберем един човешки живот пред живота на много. Тази извратена морална математика е част от причината правителства и президенти да се интересуват повече от малко момиче, паднало в кладенец, отколкото от събития, които засягат милиони или милиарди. Ето защо възмущението от страданието на няколко индивида може да доведе до политически решения като война, които имат ужасни последствия за много други.

Емпатията е безразлична към статистиката. Представете си, че погрешна ваксина е разболяла ужасно очарователната осемгодишна Ребека. Ако видите как тя страда, емпатията ви ще се задейства и ще ви се прииска да направите нещо. Да предположим, че спирането на програмата за ваксиниране обаче ще предизвика смъртта на 10 други деца. Тук емпатията ви мълчи. Как да съчувствате на статистическа абстракция? Ако си давате сметка за смъртта на тези деца, то вие го правите благодарение на капацитет, различен от емпатията ви. Капацитет от качества като самоконтрол, интелигентност и по-общо усещане за състрадание.

Истината е, че тези, които имат силно развита емпатия, могат да бъдат превзети от страданието на другите. А когато поемате страданието на другите, сте по-малко способни да им помогнете в дългосрочен план. Също като при родителството - често трябва да накарате детето да направи нещо, което му причинява непосредствено нещастие, но е по-добре за него в бъдеще: да си напише домашното, да си изяде зеленчуците, да отиде при зъболекаря. Такова краткосрочно страдание можете да причините на децата си в името на тяхното добро чрез любов, интелигентност и състрадание, но емпатията тук може само да ви попречи.

Притеснявам се, че сте останали с впечатлението, че съм против емпатията. Е, да, аз съм – но само в морален аспект. Не отричам, че понякога от нея произтичат добри резултати. Тя предизвиква учтивостта на хората, което прави света по-добро място. Проблемът не е, че последиците от емпатията са винаги лоши, а че лошите са повече от добрите – а реално има нейни по-добри алтернативи.

по TED/ Paul Bloom