Този текст, слава богу, може да бъде написан от много жени днес в България. Голяма част от българките се развиват като блестящи професионалисти, издигат се йерархично още в 30-те си години и често се оказват без партньор. Следва се световната тенденция за жени на високи постове, които обаче в интимната сфера са принудени да бъдат самотни. Ще кажете: как така, какво ги спира? Същата тази ситуация на успех, която при мъжете е магнит за привличане на връзки, при жените не работи. Те плашат, с постиженията си изолират мъжката част, карат я да се чувства ненужна. Особено в България…

Ще кажете, че обобщавам. Сигурно е така, нямам налична статистика и проучване, разполагам с един личен разказ, в който ви предлагам да се впуснем без предразсъдъци. Защото единствено и само споделената история говори за това как някои жени са готови да напуснат страната с надеждата да открият любовта другаде, защото комплексите на тукашните мъже се оказват твърде много и твърде често срещано явление.

Казвам се Мария, на 38 години съм, както стана ясно, по образование съм архитект. Оглавявам отдел в голяма международна компания. Също така добавям съвсем откровено към т.нар. си CV, че от няколко години съм трайно необвързана.

Имах дълга връзка, започнала по средата на моите 20 години, разтрогнах взаимоотношения след като ми стана напълно ясно, че с този мъж до себе си не мога да създам семейство. Просто защото той не го искаше. Беше му удобно да съжителстваме бездетно и през годините ме заблуждаваше, че видиш ли един ден… Е, този ден така и не дойде, за сметка на това аз събрах смелост, погледнах реалността в очите и го напуснах.

Междувременно в кариерно отношение имах щастието да се радвам на редица успехи, постигнати с много труд и прецизност. Искам да уточня, че не съм работохоличка, взимам си винаги нужната почивка и не оставям тялото и ума ми да прегряват, още повече човешките взаимоотношения.

Запалена съм по колоезденето. Затова когато реших да си направя профил в мрежите за запознанства, не се поколебах да сложа за профилна една снимка с любимия ми планински байк. Дотук нищо странно, докато един от първите коментирали профила ми не се включи със следното изречение:

"Не си ли малко стара, за да караш колело?!? Похвали се с нещо друго…"

Все едно ме заляха с дузина кофи ледено студена омраза. Трябваше ми време, за да се окопитя от злостния коментар на човек, който явно е разглеждал детайлно снимките ми. След час написах нещо в този дух: "Не разбирам защо го намирате за неуместно." А няколко дена след това изтрих профила си.

Реших отново да заложа на срещите очи в очи. Пак искам изрично да подчертая, че никога не съм афиширала финансовото си състояние пред когото и да било, освен пред любопитните въпроси на майка ми, която всеки път се изумяваше като чуеше каква ми е заплатата. Иначе освен тази мила ситуация, в която си позволявах да се отпусна, не ми е минавало през акъла да правя някакви демонстрации или пък изявления относно това, което съм постигнала до този момент. Именно защото бе резултат на много усърдие и вложени усилия през годините, успехът ми се оформи бавно и последователно, струваше ми се глупаво да говоря за него без повод. Бих написала някой ден книга, в която да разкажа подробно как точно успях и какви ситуации преборих. Но ей така, на чашка, с идеята да впечатля някого - никога.

Когато на втората среща с един мъж, с когото се запознах в бар, пристигнах с джипа си, изобщо не повярвах, че някаква такава придобивка ще маркира цялата ни вечер. Явно още с появата си колата му направи сериозно впечатление, като пак казвам, че тя не е чак толкова висок клас, все пак не отидох с лимузина, по дяволите. Още в първите няколко минути мъжът ме попита с какво се занимавам, като явно се надяваше да съм потомствено богата. Със сигурност по-добрият за него вариант, отколкото това да чуе, че си изкарвам парите сама. Смутено обясни, без дори да съм го питала, че той работи в диспечерска фирма. Точно след 40 минути срещата ни приключи.

Взех си дълга отпуска и реших да прекарам някакво време в родния си град. Малък град близо до морето, но не точно. Копнеех за малко топлина и разбиране. За съжаление, това което срещнах от страна на моите родители, беше припряност. Какво правиш тук и защо си губиш от така или иначе изгубеното време. Можех да преглътна срещите със съседките, но техните тиктакащи физиономии не успях.

А съседките ме посрещаха на пейката пред къщата с добре отработения сценарий:

"Миме, ти на колко стана? Чакай, 79-та, 'начи на 38 години! Миме, одъртя и ти. Сватба туй-онуй, нищо не казваш, ходи ни се и на твоята, ама май нямаш такива намерения."

През цялото време плавно сменях физиономиите – лека усмивчица, подхилкване, намигане. Нарочно им влизах в тона, за да се свършва по-бързо. На третия ден просто си стегнах багажа и се върнах в София.

Близки до мен хора са си позволявали през годините да бъдат още по-груби, питайки ме защо нямам деца и какво точно не ми е наред. Пред тези въпроси-коментари винаги съм оставала безмълвна.

След няколко месеца реших да се преместя да поживея във Виена. За пореден път не се отчаях пред обстоятелствата и потърсих, макар и анонимно, любовта извън България. Нали в големия, космополитен, западен свят… Там срещнах друг тип трудности в тази посока, няма как да е лесно, защото това е световна тенденция с различни нюанси по места. Общата ни самота е закономерност. Това, което разбрах, е, че трябва да харесам живота си такъв, какъвто е. Успешен и на този етап – без партньор, любовта в крайна сметка може да дойде и на 40, и на 50, и на 60, все тая, стига да не я търсим отчаяно.