Живот в изолация? Кой би предположил, че това ни чака през 2020. Многонадеждната 2020 се оказа хитра лисица. Ще ни даде много, но за да го направи, първо ще ни отнеме не малко. Както гласи приказката - за да оцениш нещо, първо трябва да го загубиш – и май пак ще трябва да се докаже емпирично.

Нетипичните обстоятелства, в които е поставен светът, вече събуждат и много нетипични размисли у индивида. Обикновено сме толкова заети с така нареченото си "забързано ежедневие“, че не обръщаме внимание на нищо съществено. А сякаш през цялото това време нещо ни липсваше, нещо не ни достигаше.

"Същественото е невидимо за очите“ – казва Малкият принц през 1942 г., а може би сега ни се дава възможност да прогледнем със сърцето си. Имаме възможност да си припомним, ако сме забравили, или да разберем за първи път в живота си кое е наистина важно за нас. Да сме здрави, да обичаме, да изпитваме близост? Да имаме работа, да сме заети с това, което харесваме? Да ходим по ресторанти, да си купуваме хубави дрехи? Да се грижат за ноктите ни, да гледаме футболни мачове? Колко неща ни се отнеха и кои от тях действително са важни за нас?   

Със семейството ми живеем в различни градове. Към момента нямам ангажименти към него – родителите ми са млади, деца нямам. Обичам да бъда сама със себе си. Насаме със себе си. Де факто обаче животът си прекарвам с хора – често и в много говорене. Свързаността ми с хората ме прави щастлива, но уединението ми липсваше. Днес съм уединена. А уединен човек е този, който е у-един-човек. Мисля, че това е човек, който е събрал пръснатите парчета от себе си, събрал се е, така да се каже, и се е вгледал в себе си. И там вече въпросът е какво е видял. В дълбочината на своето аз какво е намерил и какво съответно дал на другите – надежда, вдъхновение, гняв?

В днешните дни на уединение има много страх. Като стане време да излезеш навън - я до магазина, я да изхвърлиш боклука, или пък намериш начин уединено да отидеш сред природата – сякаш практикуваш някой екстремен спорт. Усещаш как адреналинът лекичко се покачва при близък контакт с чужд човек, при досег с пари или друг, известен с мръсотията си предмет. Понякога градът си е направо призрачен. Призраци са плъзнали навън.

Но да не се разсейвам много. Та, какво имаме дотук? Имаме възможност да видим същественото. Аз имам възможност да бъда уединена. И имаме един голям общ страх. Или няколко големи общи страхове. И как да превърнем всичко това в сила?

Първо, забравяме почти всичко, което правихме досега. Научаваме се да намираме време за онова, което сега (в първа фаза извънредност) виждаме, че всъщност ни е важно. Опитваме се да се наслаждаваме на бавното темпо (това може да звучи лесно, но за някои хора е много, много трудно). Може също да ни радва извънредно високата хигиена около нас.

Второ, преразглеждаме уменията и навиците си и докато все още имаме време, създаваме стратегия за подобрението им. Търсим нови начини да осъществяваме неща, от които обществото би имало ползва. Мислим кои са тези неща.

Трето, осъзнаваме колко сме свързани и как всяко действие води след себе си последствия, които могат да бъдат необратими. Осъзнаваме го, за да придобием усещане за отговорност. Отговорност към другите и отговорност към всичко, което е извън нас. Защото то не е. Припомнено ни беше, че всички сме едно цяло. Цяло, непознато и непредвидимо.

И в крайна сметка, успяваме. Успяваме да бъдем заедно, докато сме поотделно. Намираме си занимание, което да ни носи удовлетвореност. Отговаряме с действията си, за да предпазим другите, и това не ни прави страхливи. Даваме от себе си и не се даваме на страха.

Близо до мен няма близки хора, които да са в рисковите групи за преодоляване болестта на 2020. Но днес аз знам, че всички сме едно цяло. Оставам уединена, а също и екипът на Seen. В България днес: Уединението прави силата.