Превод: Станислава Вергилова

Класически любовен триъгълник в интелектуална рамка? Трябва да имаме повече доверие на Айрис Мърдок, за да се ограничим така елементарно. Любовта никога не е в чист вид, не само когато образува триъгълник. Тя е многопластова, всеки изпитал я знае това. Знае го и авторката, в което ни убеждава в не един от своите превъзходни романи. А това, че рамката е интелектуална е нормално за интелектуалката Мърдок. Тя пише за хората от своя свят. Предимно.

Конкретно в "Пясъчният замък“ сме пренесени в английската провинция с нейната прелестна природа, с плисъка на водата, с проблясналото сред клоните на дърветата слънце и... страстите на един провинциален учител в частно училище. Там има строги правила, превзети дами и разсъдливи джентълмени, файв-о-клок и общо-взето предвидим, стабилен, но скучен личен живот. Такъв живот води и преподавателят Мор, който е мъж под чехъл. В неговото семейство няма щастие, дори децата са нещастни. От всяка страница и от всеки герой лъха неудовлетворение. Въпреки, че Мор "има планове“ – да напише книга и да стане член на Парламента... Но характерът му не позволява да ги реализира, все нещо му пречи, не му достига времето или просто... силата на духа. Ако ти отлагаш вземането на решение, означава че на практика вече си решил да оставиш всичко както си е и нищо да не променяш. Да, жена му е деспотична, да, винаги става нейното, но на мен лично такъв тип мъже са ми неприятни и заслужават жената, която имат и това, което им се случва. Но това е мой проблем. Защото дори и за такива хора някой ден пробива един слънчев лъч, който им показва, че има и други неща в живота. Така в училището идва младата художничка Рейн, за да рисува портрет на бившия директор. И Мор се влюбва в нея на мига. Не мога да си представя защо и тя се влюбва в него... Любовта е дързост. Мор и дързост? Усмихвам се невярващо, защото той до шията е затънал в застоялото блато, знае че се дави, но не иска да промени нищо. Защото е малодушен, а това качество изобщо не е характерно за влюбения, за обичащия човек. Не знам дали Мор обича или просто е бил заслепен и изгубен. Но така казва Мърдок и трябва да й вярваме.

И да, тази история за тази любов е банална, както, уви, е банален и краят й. Но описаното не е банално. Опитната писателка поднася смилаема на пръв поглед история, но с характерната за нея примамваща бездна от символи, алюзии, препратки към митологията. С изтънчен психологизъм тя предава човешките отношения, който се съвместява с едно постоянно усещане за полусън, за съдбовност. Освен това романът е много декоративен – капсулованото английско училище, източните килими, платното и боите, вещерският обряд на морския бряг, живописната природа, гората, реката, красотата на всичко това.

Сюжетът е жизнен, прост и ясен за всички – кризата на мъжа в средна възраст, изневяра, избор, драма. Но като истинска лейди Мърдок в никакъв случай няма да позволи да се плъзнем по този битовизъм, а ще развие още и още философски идеи и скрит смисъл. Тази обикновена на пръв поглед любов между възрастния женен мъж и младото момиче всъщност е по-сложна отколкото изглежда. Тя е описана от авторката така душевно и проникновено, че ти внушава да не съдиш героите, а да се опиташ да ги разбереш. Трудно ми беше да разбера Мор на финала.  Но авторката така разполага по лавиците чувствата на героите с най-малките им нюанси, подробно и в същото време виртуозно, че изпитваш към тях емоционална и някаква душевна сроденост и близост. И потъваш в подробното изложение на техните мотиви, постъпки и си омагьосан от тази психологическа точност.  На фона на тази "непозволена“ според канона любов Мърдок описва несбъднатите мечти и напразните илюзии на героите.

Обичам Мърдок заради безпощадната й честност към читателя. Тя е безпощадна, но реалистична. Пясъчният замък, построен от Мор и Рейн е красив, дори идеален, но, уви, твърде близо до водата, която неизбежно го отмива, без да оставя следи...

А не я обичам, защото те кара да изпитваш при четенето чиста радост от добрия текст, от живите герои и жизнената интрига, а в края на романа ти се иска да си пъхнеш главата в газовата фурна, защото всичко е отчайващо и безизходно, и не можеш да си обясниш защо е така. Остава само звукът от разбитите на парчета сърца. И боли...

Живеем в свят, в който самотата е неизбежна. И всеки от нас си е строил собствен пясъчен замък, грижливо го е укрепвал с надеждата да посрещне в него приближаващата старост, но той неизменно се е срутвал от най-лекото движение на своенравната морска вълна. И всеки е разбирал, че така всъщност ще е по-добре и спокойно се е скривал в обичайния си малък свят. Но понякога си го спомня. Своя пясъчен замък.