Снимка: Netflix

"Рома" – един експеримент, който се превърна в шедьовър

"Рома" на режисьора Алфонсо Куарон е най-високо оцененият филм от критиката тази година. Попадна в 10 от номинациите за наградите Оскар, спечели три от тях и бе сред претендентите за най-добър филм, което е прецедент в историята на американските филмови награди, тъй като продукцията е изцяло на испански. Самият Куарон, който освен режисьор е и сценарист, монтажист и оператор, е споделял, че филмът му е наниз от експерименти, който е успял да хване козовете на качественото кино.

Художественото въздействие е толкова гъсто, че "Рома" е негледаем без предварителна подготовка. Артистичността му е с висок калибър и без тренировка, филмът може да ви се стори неясен, неразбираем и дори блудкав. "Рома" обаче е шедьовър, а за да се вникне в темите, които повдига, се изискват наблюдателност и посока, както за всяко произведение на изкуството от подобна величина.

Отправната точка на интерпретацията е авторът. Алфонсо Куарон е използвал филма като огромно платно, върху което рисува спомените от детството си. Рома е квартал в Мексико Сити, събрал средната бяла класа в къщи от буржоазен тип. Историята се развива в началото на 70-те години и се концентрира върху прислужница, работеща в семейство, което се разпада. Клео (Ялица Апарисио) е художественият образ на детегледачката на Куарон, която той описва като своя втора майка, тъй като се е грижела за него наравно с биологичната му майка. Тя буди децата за училище, приготвя им закуска, облича им пижамите и им разказва приказки за лека нощ.

Ежедневието на Клео се простира до параметрите на къщата и затова първата част от действието на филма се развива зад затворени врати. Постепенно обаче към личния епос се включва бурната социална и културна трансформация на Мексико в началото на 70-те години и така филмът се издига от безмълвните проблеми на едно семейство до разказ за метаморфозата на един град, на една държава.

За да е максимално автентичен в реконструкцията на точния период от време, Куарон е използвал спомените си. Възстановил е по памет улицата, на която е израснал, училището, аптеката, кафето, киното, дори някои от мебелите и картините по стените са били пренесени на снимачната площадка от семейния му дом в Мексико. Тези детайли заедно с черно-белия филтър на филма създават усещане за носталгия, връщаме се назад във времето, а някои моменти навеждат на мисълта, че може би всичко е сън, че някои от героите сега ще се събуди и реалността ще придобие предишните си форми.

Но събуждане няма, а всеки следващ кадър ни показва, че историята е истинска като самия живот. Развитието е съпроводено с дълги съзерцателни кадри, които може да се сторят прекалено мудни за някои зрители. "Рома" е деликатен към сетивата ни, моли ни да почакаме точно както трябва да чакаме и в действителността. Времето тече с обичайното си темпо, като не може да превъртим или да пропуснем някои моменти само защото ни се струват скучновати и сухи, както не може да ги прескочим и в живота. Куарон се е постарал всеки елемент да е на мястото си, така че ако действието секне за минута, потърсете символиката в декора – птиците в клетка, водата, земята, кучето.

Филмът е заснет широкоформатно, давайки на изображенията изключителна яснота, детайлност и тоналност, с дълги дъги на сиво, черно и бяло. Тук Куарон прави пробив в рамката на класическото холивудско заснемане и се приближава към арт концепциите. Настроенията се внушават фигуративно, а не чрез мелодраматични бомби като близък кадър, силна лицева експресия на актьорите, остра музика. Повечето холивудски продукции не вярват, че зрителите ще разберат посланията им, ако са под артистично було, и затова ги казват директно, със силен фокус и буквализъм.

При "Рома" е обратното – сцените, предвещаващи катастрофи за намекнати чрез специфични пространства и символи без много редактиране. Например, когато бащата (Фернандо Гредиага) с огромни усилия паркира колата си в тесния коридор и едва не премазва огледалото, се създава метафорична картина на неговото нещастие. Този човек се чувства притиснат от дома си, задушен от семейството и мечтае за бягство.

В друга сцена Куарон ни показва как домакинството, макар и привидно спокойно, е под натиск. Има признаци на напрежение и дисхаморния като дворната алея, която въпреки че се чисти непрекъснато, винаги е покрита от кучешки изпражнения. Визуалният фрагмент изразява безсилието на героите пред проблемите им, които колкото и да се опитват да скрият, се появяват отново и отново. Образите в "Рома" не поемат реален контрол върху съдбите си, а се носят по течението и се примиряват с последствията, най-вече Клео.

Изборът на Ялица Апарисио за главната роля е меко казано смело решение. Тя не е професионална актриса, това е дебютната ѝ роля, но е достатъчно добра за номинация за Оскар. Куарон я харесал заради физическата прилика с прототипа и осанката на загриженост. Фактът, че Ялица няма опит, до голяма степен ѝ помага да създаде земен персонаж от работническата класа, за който стоицизмът пред перипетиите не е нещо необичайно.

Издръжливостта и обединяването са ключови за развръзката на "Рома" и основната му идея. Във филма няма мистерии за разрешаване или краен конфликт, който намира отдушник. С всяка сцена се нареждат пластове на преход от старото към новото – свидна тема за Куарон, която разлиства фино и естествено, за да е ясно, че дори пред заплахите от смърт, животът трябва да продължи. 

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види