Снимка: Sydney Sims

Защо чуждото нещастие понякога ни прави щастливи?

Да изпитваш неясно приятно чувство или дори радост от чуждото нещастие. Това е често срещана, но не особено проучвана и разбрана както от специалистите, така и от обикновените хора, емоция, която обаче разкрива една от най-тъмните страни на човешката психология. Именно в тази посока е ориентирана една научната статия "Злорадството – деконструкция и реконструкция: триделен мотивационен модел",  която скоро беше публикувана в изданието "Сайънс Директ“.

Изследването е направено на базата на емпирични данни, събирани в продължение на повече от 3 десетилетия. В него са включени множество социални, поведенчески, личностни и клинични изследвания, които хвърлят нова светлина върху злорадството и се опитват да го обяснят научно.

Оказва се, че злорадството се състои от три отделни елемента, които обаче много често се преплитат. Това – агресията, съперничеството и нуждата от възмездие. Всеки от тях е положен върху собствена психологическа основа, а степента на проявление е в зависимост от характеристиките на дадената личност.

"Дехуманизацията се оказва в сърцевината на злорадството." – категоричен е един от авторите на изследването Шеншенг Уанг – докторант по психология към Университета "Емори" в град Атланта, щата Джорджия. "От друга страна – продължава той, – ситуациите, които подтикват към злорадство – като например личностни конфликти в дадена социална група, пък стават причина за това да спираме да приемаме отсрещната страна като човешко същество".

Дехуманизацията е процес, при който отделна личност или социална група бива възприемана по начин, който я лишава от качества, характерни за човека по принцип. Силата на дехуманизация може да е различна. Може да бъде по-прикрита – когато член на дадена група (била тя етническа или социална) смята, че член на друга група не е способен да изпитва пълната палитра от човешки емоции. Има обаче и много по-тежки форми, моделите на това поведение могат да са многобройни – такъв е случаят, например когато определени хора оприличават сексуалните престъпници на животни. Някои хора са по-склонни към изпадане в такива състояния в сравнение с други, но е сигурно, че всички с различна интензивност сме възприемали друго човешко същество по подобен начин. Съществува и ситуационна дехуманизация – такъв е примерът с военните сражения, когато войниците от двете страни спират да възприемат враговете си като човешки същества.

"Прегледът на научната литература ясно показва, че склонността да изпитваме злорадство в различна степен е налична у всеки човек, но въпросът е в това, че понякога то може да взаимодейства с други "тъмни черти" на дадена личност като садизъм, нарцисизъм или психопатия." – заявява проф. Скот Лилиънфел, специалист по личностни разстройства. "Освен това – продължава той –  съществуват различни видове злорадство, които се съчетават по различен начин със споменатите негативни аспекти на личността."

Един от основните проблеми пред изследването на този феномен е липсата на общоприета дефиниция на злорадството. Още в древността този проблем е съществувал, от тогава датира и разнобоят в етичната оценка на това чувство – някои мислители го възприемат за осъдително, някои го смятат за естествено и неутрално, а дори им и такива, които му приписват добродетелни характеристики.

"Злорадството е странна емоция, която трудно се разбира и описва – заявява един от авторите на проучването – професор Филипе Роха. – Това усещане е едновременно приятно и неприятно, но е съпътствано и от чувство на вина. Несъмнено за повечето хора е странно, когато им се случи да изпитат удоволствие, щом чуят, че с някого се е случило нещо лошо."

И все пък към злорадството може да се подходи главно през три теории. Първата е свързана със завистта и се концентрира върху личната ни самооценка. В тези случаи приятно чувство идва, когато някой, към когото сме изпитвали завист по една или друга форма, претърпи някакъв неуспех, провал или неприятност. В такива случаи усещаме, че превъзходството на въпросната личност спрямо нас е намаляло или е изчезнало напълно. Теорията за възмездието пък е свързана с това, че когато определяме поведението или начина на живот на някого като неприемлив, ние изпитваме чувство на задоволство, когато му се случи нещо лошо. Злорадството е по-силно, когато ние сме предрекли или предусещали идването на неприятностите. Груповото злорадство е свързано с принадлежността към дадена социална, културна или политическа общност. То се проява към поддръжниците на вражеска група, когато те са сполетени от някаква несгода – това е характерно, например, за спортните запалянковци, които изпитват радост, когато омразният им противников отбор загуби, както и за привърженици на политически сили, които възприемат неуспехите на противниковата партия като свои успехи, а разочарованието на противника им носи задоволство.   

Данните, заложени в изследването, показват, че тези черти на характера се проявяват още от най-ранна възраст. Много силно изразено чувство за социална справедливост, например, се наблюдава още при бебета на 8-месечна възраст. В експериментна среда пеленачетата показали предпочитания към кукли, които помагали на други кукли, но и към такива, които наказват други кукли, проявяващи антисоциално поведение. В деветия месец пък бебета показват ранни признаци на групова агресия, защото започват да предпочитат кукли, които наказват куклите, които не приличат на тях.

"Когато мислим за нормалното детско развитие, ние си представяме как детето става добро и как то се социализира – заявява Роха – Социализацията обаче има и своя "тъмна страна". Когато създаваш приятели и започваш да се числиш към определена група, започват да се появяват и хора, които не са ти приятели, както и групи, от които не си част."

Децата започват да изпитват истинско съперничество на 5 или 6 шест години. Тогава те започват да проявяват агресия и да се опитват да надделяват над съперниците си, дори и това да вреди по един или друг начин и на самите тях. Докато станат възрастни хора се научават да крият от околните, когато правят жертви от омраза с намерение да навредят на друг човек, но това не означава, че тази черта не е част от характерите на всички ни.

Според проучването все пак може да се предложи единна теория, която да обясни мотивацията ни да изпитваме злорадство. Както вече стана дума, ключови са личната ни самооценка, чувството ни за принадлежност към дадена група и разбирането ни за социална справедливост. По-важно е обаче какво може да ни отдалечи от злорадството. Едва ли е голяма изненада, че най-добрият антидот срещу тази негативна емоция е емпатията. Способността да се поставяме на мястото на другия, да го възприемем като пълноценно човешко същество като нас самите и да постъпваме с него така, както бихме искали да постъпват с нас.

На всеки човек се случва временно да загуби чувството си за емпатия и да бъде завладян от злорадство. При нормалните хора обаче това са временни състояния и те съзнават, че чувството не е добро нито за тях, нито за околните. Има обаче  личностни разстройства и асоциални черти на характерна като психопатия, нарцисизъм и садизъм, които пречат на определени хора да се поставят на мястото на другия.

Според заключенията в изследването ние всички изпитваме злорадство, но се опитваме да не мислим често затова, защото така си напомняме колко двойствено може да е отношението към другите хора. Изучаването и разбирането на този психологически феномен обаче може да ни отведе до корените и причините за нашите най-дълбоки тревоги. Именно затова системното му изучаване може да се окаже един от пътищата към разбирането на човешката природа.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види