Гледахме много и различни филми на последното издание на кино фестивала Cinelibri, свързани с литературата и нейното проявление на голям екран.

Някои от заглавията бяха брилянтно изведени във визуалното изкуство, но моят личен фаворит е "Съпругата" по романа на Мег Уолицър, в главната роля – титаничната Глен Клоуз, която доказа, че наистина може да играе само с очи.

Този филм взе втора награда в конкурсната програма на фестивала и, доколкото знаем, журито е било разделено между него и "Ще се срещнем там горе". Аз не съм гледала споменатия филм – победител, но мога да ви споделя колко дълбоко ме разтърси "Съпругата", с поставените теми и най-вече с актьорското присъствие на великата жена - Глен Клоуз.

Мисля, че щеше да е важно решение именно той да спечели в годината на движения, свързани с правата на жените и техните позиции в обществото днес, но в крайна сметка историята сама по себе си е послание и дава повод за дискусии по въпросните контроверсни теми.

Защо този филмов разказ е важен?

Той не е биографична екранизация, но представя живота на един фикционален писател – Джо Касълман (Джонатан Прайс) от края на 20. век, който през 90-те години печели Нобеловата награда. И, разбира се, привидно се сблъскваме с клишето, че зад всеки велик мъж стои някоя още по-велика жена. Това е Джоун Касълман, високоинтелигентна жена, красива и в зрелите си години, находчива и грижовна към изявения си съпруг.

Една нощ те получават изненадващо обаждане от Стокхолм, с което разбират, че Касълман е новият носител на Нобел за литература. В отношенията им навлизаме през демонстрираните подкрепа, внимание, любов, за да разберем обаче, че заедно с това между тях битуват несекващите изневери от страна на Джо, огорчението у Джоун, вечно раздуващото се писателско его, което пречи включително и в разговорите със сина им – начеващ прозаик.

С това пътуване и последвалите церемонии с огромни почести започваме да усещаме като зрители, че нещо е дълбоко скрито… И то единствено през погледа на Джоун. В ретроспекциите от общото им минало виждаме голямата жертва, която съпругата е направила – да трансформира собствения си талант в нещо друго.

Както се казва, ако имаме талант, никой не може да ни го отнеме, освен ние самите. Съществува и друга истина, колкото и навътре да сме заровили тази въпросна дарба, тя все някак си пробива път отново и напомня как сме постъпили с нея.

Факт е, че и до днес на женското писане се гледа с пренебрежение или с едно наум. Затова и през различните епохи писателките често са избирали да стоят в сянка, в нечия задушаваща сянка. По-лошото, за което и филмът обръща внимание, е, че жената придобива вътрешна несигурност и желание за анонимност, въпреки заложбите си. Започва да вярва на страха, че в този повече мъжки литертурен свят няма да бъде прочетена и затваря книгата пред себе си...

Надявам се "Съпругата" да продължи живота си на голям екран у нас и да достигне до повече зрители. Две силни картини от филма ми подсказаха следното: рано или късно се изправяме пред белия лист и все някога завалява пречистващ сняг…