Прочела съм всичко на Иън Макюън /преведено на български/. И вече ми се струва, че дори да напише обикновена обява във вестник, тя ще изглежда виртуозно! И задължително ще предложи някоя главоблъсканица...

В новия му роман "В черупката" са замесени историите от "Хамлет" на Шекспир /да бъдеш или да не бъдеш тук евъв версията да се родиш или да не се родиш/ и филмът "Виж кой говори" /да, за онзи ембрион, който говори/. Знаем, че според великия британец "целият свят е театър". И в този театър има и зрители, неми свидетели на ставащото. Именно от лицето на такъв свидетел, още неродено дете, ни се представя известната шекспирова трагедия. Той е деветмесечен и още обитава корема на майка си – своята черупка.

И тук историята е за предателство и убийство. Майката Труди /Гертруда?/ предава Джон, своя съпруг-интелектуалец изтънчен поет и дори го изгонва от собствения му дом, като го заменя с глупавия му, но практичен брат Клод /Клавдий?/. Но съпружеската измяна не е най-ужасната им постъпка. Те се канят да отровят Джон, бащата! Алюзията е ясна. И нероденият Хамлет е объркан като първообраза си. Мама не обича татко. Мама обича чичо. Чичо обича мама, но не обича татко. А татко все още обича мама. И никой не мисли за него... А той мисли за всички и за всичко. Е как да се справи един ембрион в подобна ситуация? Това са непосилни проблеми за малката му главичка! Какво ли е да разбираш и усещаш и да нямаш възможност да промениш нищо? Извън черупката му е големият свят. Не съвсем идеален, но със своите преимущества. Само че трябва да се добере до него... Малкото неродено е интелигентно създание, което макар да не може да различава цветовете и често е замайвано от нередките чаши вино на майка си и интимните й ласки с любовника, има разсъждения за глобалната политика и междуличностните отношения. Макар че е все още безмълвен наблюдател, невинно създание и свидетел на мерзкия заговор и единственото, което може да направи, е да плува по течението, да разсъждава за нетрайността на живота и да ни разказва ставащото. Какво е това? Нов Хамлет? Размишления за престъпление/наказание, неволно участие/безсилно наблюдение? Всички знаем нивото на писане на Макюън. И тук той не се ограничава само с тънък психологизъм и препарирани персонажи, той е креативен. Поднесен от този ракурс романът е остър и провокативен, повдига сложни теми - за духовния упадък, за моралното разрушение, социални и дори политически. Пред нас е не просто един ембрион, едно безпомощно създание, зародиш на нов живот. Пред нас е самият живот, цяла една вселена, представена ни екзотично от Макюън.

Нероденото е свидетел, наблюдател и... съучастник. Тъй като имаме работа със замислено престъпление. Засега то е пасивно в своята безопасна черупка, зрител е не по своя воля. Но разумът му вече има възможност нещо да промени, въпросът е кога и трябва ли. Нека всичко си върви по реда, съдбата сама ще сложи всичко на мястото му, ще подхвърли шанс, а това ще е подбуда към действие. Стига само да имаш желание да счупиш черупката. И младенецът престава да бъде младенец – възрастните са се постарали за това – и взима своето решение. Провокационен и смел ход. Романът е без излишни сантименти, по-скоро е глас на съвестта в една черупка, която читателят трябва да разбие. Макюън показва нашия свят и нашите роли. Показва престъплението и безпомощните свидетели в черупка. И призовава поне да се опитаме да се измъкнем от черупката, защото само така можем дори да не попречим на престъплението, то поне да не му позволим да мине по начертания план.

"В черупката" е рядко изящна, остроумна, саркстична, иронизираща проза. Идеален баланс между форма и съдържание. И нещо повече – не е банална преработка на "Хамлет", стара приказка на нов глас, а е по-скоро преосмисляне и полемика. И докато пиесата на Шекспир е миниатюрен апокалипсис, основният мотив на романа на Макюън е продължаването на живота. Трябва да се живее! Несъвършенството на света е мотив за неговата промяна. В това отношение "В черупката" е жизнелюбив и оптимистичен роман.

Всички често сме безмълвни свидетели на несправедливости, макар да имаме повече сили и възможности. Но мълчим, затваряме очи. Така е в света на възрастните. Ставаме безсилни срещу жестокостта, не искаме да й се противопоставим, крием се от нея в своята черупка и чакаме, кога хората ще се променят. Но това не става. Който веднъж е предал, ще предаде пак... Трябва да се учим да разбиваме черупката.