Снимка: Dawid Zawila

Един млад транссексуален българин говори...

Драго Занев е на 21 години, учи психология – трета година в Софийския университет, обича домашните си любимци, грижи се с цялото си сърце за тях, но и затова да израства като истински пълноценен млад човек, тук в България.

Роден е като момиче, но някъде в тийнейджърските години усеща, че това тяло и тази представа и очаквания на света към него не пасват в собствената му глава. Пътят е дълъг, промяната идва много по-късно, но истината за Драго е една, прочетете я.

Кога за първи път усети, че не се чувстваш добре в кожата си?

Останал съм с впечатлението, че доста хора смятат, че щом си транс, то едва ли не непременно още от първото ти проплакване и вече протестираш защо си в грешно тяло, защо е тази несправедливост, как така на тебе ти се случи. Истината е, че всеки преживява, осъзнава и приема транссексуалността си по различен начин. Вярно е, че има хора, които на много млада възраст се идентифицират с противоположния пол и започват една борба за тялото си и социалната роля, която приемат, но има и много други хора, които правят първата си стъпка към промяна на много по-късен етап от живота. В детска възраст аз не се отличавах особено от всички останали връстници, с които дивях на улицата. Пубертетът беше голямото предизвикателство. Нека го опиша метафорично. Чувствах се като Пинокио, който осъзнава, че вместо в истинско момче, се превръща в магаре. Не исках да ме застигат всички онези промени, които се случваха на съученичките ми. Не исках да мисля за това как да крия внезапно порасналите си гърди или какво да правя, когато някои яйцеклетки решат, че ще емигрират. Е, всичко се случи в крайна сметка и трябваше да се адаптирам.

Кога осъзна и прие транссексуалността си?

Осъзнах и приех транссексуалността си много години по-късно. Когато израснеш в хомофобна и трансфобна среда, когато виждаш какво се случва с другите, които са имали "неблагоразумието" да бъдат открити с различията си, тогава си казваш "Абе, добре че и аз не съм такъв" и яростно се опитваш да влезеш в калъпа, опитваш се да бъдеш и да изглеждаш просто нормален. Стараех се да се вписвам в представата на хората за средностатистическо момиче и може би щях да се опитам да бъда и една средностатистическа жена, ако не бях разбрал, че има живот и след като се разкриеш като транс. Реших да пробвам тук, в София, далеч от вкъщи, от нашите и от съседите, как ще се чувствам, сменяйки външния си вид и името си. Щях ли да намеря хора, които да са окей с мен, или за всеки щях да бъда въпроса "Абе ти момче или момиче си?". Намерих подкрепящи приятели, намерих и други транс хора, които са безценни с опита си, който имат и споделят, а аз се чувствам повече себе си, откогато и да е било. Състоянието на джендърна дисфория, което се определя като конфликт между физическия и социалния пол, включва много наказващи негативни емоции спрямо себе си и по този начин може да се обърка с депресия, себеомраза или интернализирана мизогиния. Това, че нещо те кара да се чувстваш зле, не ти помага да разбереш от какво имаш нужда, за да се чувстваш добре. Изпробването на алтернативи и роли е вариант, който би могъл да бъде полезен. В момента, в който хората ме разпознаха като мъж и започнаха да се обръщат към мен в мъжки род, вече знаех кой съм аз.      

Подкрепящо ли е семейството ти в твоя избор? Какво им каза?

Тази крачка предстои да бъда направена. Баща ми е много широкоскроен човек, който аз искрено обичам и ценя. Осъзнавам обаче, че този разговор ще бъде труден и за двама ни. Хората имат очаквания, дори и да не са големи, дори и да не напълно осъзнати, и когато тези очаквания не се реализират, те малко или много остават разочаровани. Разбирам, че и на родителите също им е трудно да приемат подобна промяна. Да оставиш дъщеря си в миналото и да приемеш новия си син в настоящето е свързано със загуба на мечти от тяхна страна. В този ред на мисли ми се ще хората да се научат да обичат и ценят повече самата личност, а не пола й. Аз съм същият човек със същият темперамент и способности преди и след моето разкриване.

Какво най-важно искаш да знаят хората за теб?

Обикновено не говоря много за себе си и това е едно от малкото изключения, които правя. За мен не е от първостепенно значение хората да знаят, че съм транс, и ще се повторя, но предпочитам да ме оценяват като човек с определени качества, който обича да чете, да слуша музика, да разхожда кучето си и да гушка рижавия си котарак. Причината да говоря за себе си сега е, защото осъзнавам, че нашата общност има нужда да бъде по-видима, за да може други като нас да ни намират и да не се чувстват изолирани. Това беше нещо, което на мен ми липсваше, докато живеех в родния си град.

Как в България живее един транссексуален?

Тук един от основните проблеми е, че няма адекватни лекари, които да са запознати с нашата проблематика и да могат да ни съпътстват през целия път на трансформация. Това логично води до заключението, че рисковете около започването на хормонална терапия или каквато и да е друга медицинска интервенция са големи. В юридически план нещата не са по-малко сложни. Делата за смяна на гражданския пол могат да се проточат с години. Идва момент, в който си на хормонална терапия от няколко месеца и вече си брадясал, и в същото време в личната ти карта стои старата ти снимка, старото ти име и буквата "Ж" срещу пол. Това може да ти създаде проблем навсякъде, защото вече си станал неразпознаваем спрямо личните си документи, докато съдът все още мъдри какво решение да вземе.   

На какъв етап си от трансформацията си, на какво си готов за нея?

Не съм започнал хормонална терапия все още, въпреки че се интересувам от цялата информация, свързана с нея. Бавната процедура за смяна на документите е едно от нещата, които ме спират за момента.

Кои са най-големите трудности в живота ти, с които се сблъскваш и досега?

Аз съм транс и като такъв имам проблемите на всеки друг транс човек. Отказвам обаче да превръщам дискриминацията и трансфобията в оправдание на собствения ми неуспех да се развивам като личност. Напротив, намирам за хиляди пъти по-вдъхновяващо да видиш един човек, който въпреки всичко и всички е успял да преодолее и надгради собственото си битие. Честно казано, не ми харесва, когато биваме показвани като жертви. Да, има сериозни проблеми, като тези с намирането на лекари и оправянето с юридическите процедури, които могат да ни спъват в ежедневието, но за мен е чест да познавам транс хора, които въпреки трудностите са успели да изградят своя живот, намирайки си работа и обграждайки се с хора, които обичат. Вярно е, че много често семействата ни са против промяната, която искаме за себе си, и нерядко ни отхвърлят, но точно тогава намираш приятели, които те подкрепят и застават до теб в тежки моменти. И това са истинските хора, на които трябва да бъдем благодарни, че са тук за нас, напук на всички останали, които са против съществуването ни изобщо.

Има ли тук подкрепяща общност?

В София да. Тук успях да намеря страхотни приятели, които ми дадоха кураж да се разкрия, когато все още не бях сигурен дали това е добре. Винаги, когато ми се наложи да се запознавам с нови хора, които са важни за моето развитие, било то работодатели, преподаватели, или други, тръгвам с презумпцията, че ще бъда дискриминиран или няма да ме харесат, защото изглеждам различно и в личната ми карта пише едно, а аз се определям като друго. Реалността обаче ми показва, че дори на такива места като работата и университета, където аз трябва да се представя с легитимно име, хората понякога могат да бъдат доста приемащи. Разбира се, това се случва в столицата. Гимназиалните ми спомени от малкия град далеч не са толкова розови.

Как се виждаш след десет години?

Надявам се да се видя като един по-добър, по-успешен, по-обичащ и по-помагащ човек. 

Как един ден би обяснил на детето си своя собствен път?

На дете – било то мое или чуждо – бих обяснил, че единствените граници в нашето развитие са тези, които сами си поставяме. Децата не са предубедени към нищо. Те са любопитни и търсещи знания. Могат да бъдат научени да мразят, да съдят и да нараняват, но това е проблем изцяло на възрастните. Не мисля, че бих имал проблем да обясня на едно дете как се чувствам спрямо тялото си, нито бих криел факта, че съм роден, възпитан и израснал като момиче. В крайна сметка аз съм също толкова пълноценен човек като всички останали и имам правото да се стремя към моето щастие без това да наранява други хора.

Репортаж на Дойче Веле, излъчен по Нова, породи темата за половото разделение. В някои скандинавски страни, конкретно в Швеция има детски градини, в които децата се отглеждат на принципа "полово неутрални", подход, който рязко раздели мненията, какво е твоето по темата, какъв е смисълът децата да не попадат под графата момиче/момче и да бъдат отглеждани в среда, лишена от стереотипите, наложени от културата за половете?

Не знам да има човек, който да е сто процента лишен от стереотипно мислене за всичко. Важно е обаче да си даваме сметка, когато правим заключения на базата на стереотипи, защото понякога те ни пречат в общуването с други хора. Полоролевите стереопити са свързани със социалните роли, които традиционно се приписват на мъжа и на жената. Стереотип е, когато мислим за един мъж като за винаги по-силния, по-успешния, по-агресивния, и респективно обратното за жената – като по-слаба, по-сервилна, по-емоционална. Аз също смятам, че това е вредно в пъти повече, когато възпитаваме едно дете. Нима не може една жена да бъде успешна, силна и да отстоява позицията си? Нима един мъж не може да бъде грижовен към хората, които обича, и да показва болка и състрадание? Стереотипите са вредни, защото налагат едно ригидно мислене и пречат да се осъзнае факта, че е възможно да бъдеш мъж или жена по много различни начини. Ако някои хора се опасяват, че подобен начин на възпитание, ще доведе до масово неопределение и "оджендеряване" на децата, нека спят спокойно, защото данни за подобно нещо няма. Важно е да бъдем сензитивни по отношение на чувствата и предпочитанията на нашите деца, а не да им налагаме някакви норми, само защото ни е страх от различното.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види