Филмите на Лий Чанг-донг се определят като лакмуса, който към настоящия момент отразява не само състоянието на южнокорейската култура, но и представя един много демократичен, чувствителен и критичен сензор за патологиите и техните лечения.

Неслучайно след предпоследния си филм Лий Чанг-донг замлъква, защото бива включен в правителствения черен списък на режисьорите, на които се отказва държавно финансиране и разпространение. Това е списък, съставен от правителството на Парк Гън-хе, в който фигурират около 10 000 артисти, чиито работи не кореспондират приятелски с управляващата партия. Много от тези артисти подкрепят опозиционни партии и се обявяват за прозрачност при отразяване на корупционните схеми в страната, подпомагане на опозиционното самоуправление по места и създаването на истински дебат за наличието на демократично управление.

В интервю за списание Вог, той обяснява по този начин своята позиция:

"Като бивш политик как оценявате вредите, нанесени на корейската филмова индустрия от черния списък, съучастието на KOFIC, кризата на фестивала в Пусан и скандалите със сексуални посегателства през последните години?"

"През последните 10 години системното потискане на художествената свобода на изразяване на корейското правителство продължава по много явни начини, но и по много коварни начини. В резултат на това кариерата на много творчески личности беше застрашена. Бях и един от онези хора, чиито имена са включени в черния списък. Въпреки това ние, създателите на филми, не сме се поддали на потисничеството; защитихме филмовата индустрия от загуба на творческите й пламъци. И сега всички аномалии се поправят, всичко идва на мястото си и настъпват нови промени. Един пример е движението #MeToo. Това не само ще промени пейзажа на филмовия бизнес, но и ще има положително по-широко влияние в справянето със сексизма и промяна на изкривените възгледи за полово мислене. Това са теми, които са били държани в тъмното дълго време в нашето общество."

Вероятно на риторичния въпрос дали наистина съществува демократично управление Лий Чанг-донг съумява да даде риторичен отговор не само с "Поезия“, но с последния си "Изпепеляване“.

Първият поглед към този филм носи усещането, че той като че ли е посветен на мъката, която е способен да понесе един мъж, поднесена ни на кинематографичен поднос с поетична стилистика. Ако сюжетът започне да се разгръща като глава лук, ние ще се окажем като че ли заключени в лабиринт от динамични сцени, които привидно хаотично представят объркания живот на един млад и много беден писател – Йонг-Су, който винаги, когато бъде попитан за какво пише, казва "не знам“.

Вероятно това е най-същественият и истински отговор, който един писател може да даде относно съдържанието и смисъла на собственото си творчество. Филмът, именно като кореспонденция между кино и литература, е базиран на краткия разказ на Харуки Мураками "Горещият хамбар“, който пък от своя страна препраща към Уилям Фокнър и неговия "Изгаряне на плевнята“. Когато питат Йонг-Су кой е любимият му писател, той казва, че това е Уилям Фокнър, защото той като че ли описва него самия. Това не е истина, която Лий Чонг-донг повтаря триумфално, а напротив – със скромност ни напомня, че ние харесваме това изкуство, в което можем да намерим самите себе си. И може би това е част от гнева, който предизвиква у него едно политическо управление, което не може да намери нищо общо с изкуството, което той създава. Това обаче е тема, като че ли по-близка с неговия предходен филм "Поезия“ (2010).

Филмът отново е поетичен, заснет след дълго мълчание, протягащ ръка към друг автор (защото самият режисьор е писател), той поставя класическата триангулация между двама мъже и една жена, в която различните сцени като че ли проследяват една страст, която има много лица и често е кривогледа. Заснета с естетическа болезненост, това е лента, което ни прави неми свидетели на вътрешната самота – сцените на мастурбация с празен поглед, вперен в далечна телевизионна (или подобна) кула следват от такива, които представят големия социален контраст на Сеул. Хае-ми (Йон Чон-сео), е младата жена, която като че ли застава някак неопределено в това пространство на противоречията. Тя се появява изненадващо в живота на Йонг-Су, опитвайки си да му припомни, че се познават от училищните си години, когато единственото нещо, което той й е казал, е колко е грозна. Това е много противоречиво, защото вероятно Лий Чанг-донг също изповядва тезата на Достоевски, че красотата ще спаси света, защото филмът предлага няколко силно еротични сцени, в които младата Йон Чон-сео оставя отпечатък, който вярвам, няма да се изличи как да е от историята на киното. Освен това звучи Майлс Дейвис.

Отвъд тази история стои друга, която може да се свърже като че ли с политическия гняв на Лий Чанг-донг. Сцените на изпепеляване на парници – едно странно хоби, което богатият конкурент на Йон Чон, заявява, че има, са нещо, което зрителят очаква тревожно и продължително. Ние обаче виждаме кадри от Южна Корея на много изоставени земеделски земи, пустеещи или много бедни местности, депривация и жестокост, които стоят като унаследени в генеалогията на няколко поколения. И поне това, което аз се питам, е колко ли подобни кадъра могат да бъдат заснети и в български контекст.