Куентин Тарантино не е единственият режисьор, който пародира и имитира класики от миналото, но е от малкото осмеляващи се да влизат в диалог с него и да го пренапише спрямо своите собствени фантазии. "Имало едно време в Холивуд" е създаден по същия повод. Режисьорът отдава почит на 60-те години и пресъздава не само епохата на хипитата и комуната на Менсън, но и културата на Холивуд, която днес се консумира от цял свят, но тогава все още е бебе, нехаещо за бъдещото си влияние и величие.

В стила на Тарантино е да дуелира историческа действителност и въображението си, търсейки поетична справедливност, но в "Имало едно време в Холивуд" дуелът не е толкова зрелищен, колкото беше в "Джанго без окови" и "Гадни копелета". Мотивът за неправдата като че ли отсъства и съответно водещите персонажи не се чувстват предизвикани до краен предел да търсят отмъщение. Основен момент, с който "Имало едно време в Холивуд" се различава от останали филми на Тарантино, е именно липсата на напрежение, което създаваше сцените с насилие.

Централните фигури в новата лента, чиято премиера в България е на 16 август, са застаряващи актьори, които се опитват да уловят всяка сламка, осигуряваща им присъствие на голям екран. Леонардо ди Каприо играе Рик Далтън, избледняваща телевизионна звезда в началото на 40-те си години, чиято кариера е на командно дишане с една запомняща се роля. Рик е следван от своя дубльор Клиф Буут (Брад Пит), който освен каскадьор, е шофьор, съветник и домашен майстор за своя приятел.

Контрастът между двамата е ярко подчертан. Рик живее сам в голямо имение на Сиело Драйв, съседно до Роман Полански (Рафал Завируха) и съпругата му Шарън Тейт (Марго Роби), а Клиф спи в претъпкана каравана заедно с кучето си, чиято лоялност е огледална на лоялността му към Рик. Двамата са противоположни и по поведение. Докато Рик избухва в сълзи, гняв и негодувание по най-театралния възможен начин, Клиф е спокоен, наблюдателен и събира яростта си капка по капка, но избухне ли става страшно.

Дискомфортът във взаимоотношенията им идва от факта, че Клиф не може да работи сам заради съмнителното си минало, а Рик не може да му гарантира, че ще бъде нает заедно с него. Но каскадьорът чака търпеливо кокал за своята вярност, макар и не винаги да го получава.

Изпълненията на Брад Пит и Леонардо ди Каприо, за първи път като двойка на голям екран, са виртуозни. Глътка първокачествено кино е да гледаме как Ди Каприо влиза в кожата на актьор със съмнителен талант, който едва успява да запомни репликите си и след като се изложи, вилнее в гримьорната. Брад Пит също е перфектен в ролята на тихата котка, която всеки момент може ти извади очите. Във филма на практика няма лоша игра. Дори хипитата, които не си отварят устата през цялото време, играят безупречно.

Но това, което ми липсваше от класическия Тарантино, бе наелектризиращия сюжет. Няма бомба, няма избухване, няма съспенс, докато часовникът тиктака. "Имало едно време в Холивуд" редува епизоди, прави чести ретроспекции, но така и не свързва отделните моменти по логичен път, преди да се стигне до чудовищната сцена на саморазправа. Сюжетът не е единен и е трудно да се повярва, че човекът, който е написал "Криминале" и "Гадни копелета" е пропуснал толкова съществен недостатък в сценария.

Или талантът е коварно животно, което те напуска, без да му мигне окото, или целенасочено е опитал да създаде точна визия за филмите от 60-те години, пренебрегвайки личния си подход. Което и да е, не е направило услуга на Тарантино. Кадрите са красиви, играта на актьорите е великолепна, музиката също, но му липсва силно съдържание, което да държи зрителите 2 часа и 45 минути в кино салона. Вероятно началната му идея е била да отстъпи сцената на посредствените знаменитости, но за първи път Куентин Тарантино се изгуби между историческата достоверност и личната си визия за справедливост.

Когато се говори за актьорите с малко над средните умения от епохата на 60-те, няма по-добър фон от съпругата на Роман Полански, която става известна със смъртта си. Във филма на Тарантино обаче Шарън Тейт не беше използвана смислено. Тя е полъхът на нормалност в атмосферата на зараждаща се комерсиалност, но остава без съществена функция. Сцените с Марго Роби спокойно може да се изрежат и темпото няма да пострада. Тя е като лъскавите билбордове, които Клиф и Рик подминават на път за работа.

Епопеята за Холивуд, разказана от гледната точка на залеза на две кариери и хипи вълната зад кулисите на снимачната площадка, създава приятна носталгия, че в онзи див, див запад е имало времена на простичка радост, преди да бъде превзет от филъри, ботокс и силикон. Филмът е любовно писмо към онзи, вече забравящ се Ел Ей и лична изповед за Тарантино. А ако повярваме на думите, че това е предпоследният му филм, си струва да го оправдаем, че този път не ни даде шедьовър, а точка за една ера, след която идва неизвестността.