Вероятно всеки човек се е сблъсквал със загуба на куче. Независимо дали е било негов любимец, на друг член на семейството, или историята е дошла под формата на разказ на близък човек. Многобройни са тъжните истории за евтаназия на куче, а само човек, който го е преживявал лично, знае колко е тежко. В такива случаи винаги се сещам за думите на един приятел, той имаше немска овчарка, но тя, за съжаление, преди няколко години почина. Та той често казва, че ще си вземе друго куче, единствено ако е сигурен, че ще умре преди него, защото не желае и не може отново да минава през всичката тази скръб.

Въпросът обаче е дали твърденията, че скръбта при загубата на любимо куче е, ако не по-силна, то същата като при загуба на близък човек, всъщност не са пресилени. Дали хора, които казват: "какво толкова, това е само едно куче", всъщност не са прави? Или пък става дума за някакъв психологически феномен, бъг дори, който ни кара да се привързваме към кучетата като към хора, а след това да скърбим за тях по същия начин.

Нека да започнем с това, че редица изследвания показват (например проучването "Защо обичаме домашните си любимци"), че травмата от загубата на домашно куче е до голяма степен съизмерима с тази от загубата на обичан човек. И въпреки това върху скръбта по куче има някаква странна социална стигма – не се гледа с добро око, когато тя се заявява прекалено много, няма ритуали за прощаване с куче, не се печатат некролози, не се прави погребение. Все неща, които, ако случаят на скръб е много тежък, биха помогнали на човек да премине през това. Да, не всеки би се решил на такова нещо и вероятно голяма част от изброените по-горе практики са наистина прекалени, но остава въпросът защо не е приятно да скърбим открито за своите любимци.

Всички хора, които са гледали и обичали куче, разбират колко е трудно, когато го загубиш. Може би ако и хората, които по една или друга причина все още не са имали такъв любимец, проумеят колко дълбока е връзката между кучета и техните стопани, ще разберат по-добре и тъгата от загубата. И така, защо кучетата и хората могат да стават толкова близки?

Преди всичко кучетата се адаптират към живот край хората вече в продължение на повече 10 000 години. При това са се справили чудесно – те са единственото живо същество на планетата, което е поело по еволюционния път да бъде наш приятел. Антропологът Брайън Хеър е автор на "Хипотезата за одомашняването", която има за цел да обясни как кучетата са се разделили еволюционно от своите предци – вълците, за да се превърнат в животни със социални умения, които сега ни позволяват да общуваме с тях по начин, много подобен на начина, по който общуваме с хора.

Към това трябва да добавим и че понякога отношенията ни с кучетата са много по-приятни от тези с човешките ни събратя. Всеизвестен факт е, че кучетата са способни на всеотдайна и безусловна любов. Те никога не критикуват, неспособни са да се сърдят за повече от 5 секунди, никога не лъжат, жертвоготовни са и се задоволяват с малко. В това няма нищо случайно – домашните кучета, които гледаме днес, са продукт на селекция в продължение на стотици поколения, в която хората са подбирали най-спокойните, умни и добри животни и са развъждали тях. В резултат мозъчните изследвания на четириногите ни приятели показват, че те реагират еднакво, когато получат храна и когато стопанинът им покаже, че е доволен от някоя тяхна постъпка, а в това еволюционен и биологически смисъл значи много. Някои кучета дори предпочитат одобрението на стопаните си пред това да получат храна.

Не бива да забравяме и че кучетата имат отлична способност да разпознават и запомнят хора, а освен това могат да различават човешки емоции и мимики. Тяхната адаптация не спира дотук – според проучванията кучетата могат да предусещат и човешките намерения, имат инстинкт да им помагат при нужда, а дори и в не редки случаи да избягват хора, които не се отнасят добре със стопаните им.

Не е изненада, че ние хората реагираме изключително положително на тези черти в кучешката природа и дори сме склонни да търсим тяхната любов, подкрепа и вярност. Само за миг си представете колко пъти куче ви е карало да се чувствате добре и да се усмихвате. Дълбоката привързаност на хората към кучетата беше неочаквано потвърдена и от едно доста нетипично изследване ("Ролите на семантичните категории и фонетичните сходства при объркването на имената на близки хора"), което било насочено към случаите, когато бъркаме нечие име. Сещате се, онези малко неловки ситуации, в които наричате свой приятел с името на друг, бъркате имената на децата си и така нататък. Оказва се, че освен човешки имена, в обърквацията много често се намесва и името на домашния любимец. Това показва, че мозъците ни държат името на кучето ни в същите когнитивни банки, където са и имената на най-близките ни хора и членовете на семействата ни. За сравнение – това почти не се случва с имена на котки и други домашни любимци.

След всичко казано дотук, едва ли вече е изненада защо хората толкова много скърбим по своите кучета.

Според скорошно проучване в много случаи хора, чието кучето наскоро е починало, споделят, че често чуват странни звуци от движение, тракане на лапи и дори учестено кучешко дишане. В повечето случаи това се случват скоро след загубата и при хора, които са били много привързани към кучетата си. Психологът Джули Акселрод е на мнение, че загубата на куче е толкова тежка, защото собствениците всъщност не губят само домашен любимец. Става дума за загуба на източник на безусловна любов и компания, която осигурява сигурност и уют. Кучетата се превръщат в същества, за които самите ние се грижим, защитаваме, обучаваме и на чиито успехи се радваме, a това в известен смисъл ги доближава до децата. Загубата на куче може буквално да преобърне с краката на горе живота на неговия стопанин, дори повече отколкото това важи за загубата на приятел или роднина. И тук не става дума само за разходката и времето за игра. За кучкарите ежедневният график, дори плановете за почивка и социални събития много често са тясно съобразени с техния любимец. Толкова драстични промени в живота неминуемо водят и до голяма доза стрес.

И все пак, колкото и да е ужасна загубата на домашен любимец, собствениците им дотолкова са свикнали с успокояващото присъствие на кучетата, че рано или късно си взимат ново… защото, в крайна сметка, дори и скръбта е малка цена за тяхната незаменима компания.