Като епиграф към тази книга напълно би отивала известната мисъл на Фройд: "На всички са ни необходими психолози, тъй като всички сме имали родители“. Усещам, че се замислихте. Както и аз, докато четох отново любимата Ан Тайлър, която няма да ми омръзне.

Няколко дена вечерях с нея в ресторант "Носталгия“. Колкото и да удължавах удоволствието, то все някога свършва. И за разлика от героите на романа, които никога не завършват вечерите си, аз останах заситена и удовлетворила литературния си глад.

Бях в компанията на голямото семейство Тъл. Отново обикновеното американско семейство. Майка, три деца, впоследствие внуци. Възпитава ги тя сама, защото мъжът й отдавна ги е напуснал. Картинката не е нова, но авторът и не се опитва да ни доказва нещо или да открива своя "америка“. И така, живее си на света тази обикновена американска домакиня, която няма особени интереси, няма приятели, затова пък има много темпарамент и много ясното знание "Как трябва“. Какъв трябва да е съпругът, как трябва да се държат децата, кое е лошо и кое е добро, накратко – как трябва да е устроен светът. Една такава страшна леля, избухлива, неуправляема, жестока, която спокойно би могла да бъде персонаж на Стивън Кинг. Разбираемо е защо мъжът й в един момент я напуска, а децата израстват с пречупена психика – общуването с чудовища се отразява. А възрастната вече жена е убедена, че е изживяла достоен живот, само дето й се е паднал мъж-неудачник, а децата й са израснали неблагодарни и неприспособими към живота. И защо точно на нея всичко това? Да, има хора, които цял живот не могат да изпитат чувство за вина и за собствената си увреденост. И, много често против волята си, предават това на своите деца.

 Повествованието се лее тихо, както е характерно за Тайлър. Децата растат, Пърл остарява, бръчките й се множат, трупат се детските обиди у вече възрастните й деца Езра, Коуди и Джени. И уж всички се обичат и се срещат за съвместни вечери, но те дори не са заедно – всеки е сам за себе си. В техния живот нещо непрестанно се руши. И няма кой да помогне. Единствен Езра се опитва да сплоти семейството, но не му стигат силите. И все пак Пърл, без сама да го осъзнава, е възпитала истински хора. Езра с неговото добро сърце, Джени с нейния позитивизъм, Коуди, силен и циничен, но неуверен в себе си – те все пак са семейство, макар да не приличат на другите. "На всяко трето кръстовище има ляв завой“ – на всеки от героите му предстои свой, щастлив завой, но те просто още не знаят за това.

Най-печалното е, че в това семейство, построено на ненавистта, страха и безплодните търсения на любов, няма кого да обвиниш /освен бащата, избягал от жена си и децата си, но това е друга история/. За всеки ти е жал и във всеки долавяш добрия човек, само че уплашен до такава степен, че доброто от него едва-едва се подава. Защото белезите остават завинаги. Героите живеят със своите комплекси и обиди и ги предават в наследство на децата си и така до безкрай... Затворен кръг, който не може да бъде разкъсан, не може да бъде напуснат, тъй като всички ние идваме от детството. И времето не лекува...

Възможно ли е да бъдеш щастлив, когато на гърба си носиш огромна раница с горчивина, мъка и страх, която като камък те тегли надолу? Възможно ли е тези ранени хора да се съберат на една маса и да не избухнат, когато всичко е на ръба? Сигурно, да. Но трябва да изхвърлят тази ненужна раница, да се усмихнат широко и искрено на близките си. И ранени и осакатени да напуснат полето на вечните военни действия помежду си, защото в тази битка не може да има победители.

Понякога обвиняваме за нашите неблагополучия родните си хора, не им прощаваме грешките, имаме завишени очаквания, а понякога се разочароваме от тях и... от себе си. Но независимо от всичко, ние копираме несъзнателно модела на поведение на своите родители, макар вътрешно яростно да се съпротивляваме на това.

Не зная дали ставаме по-мъдри като четем подобни книги. Но може да се каже поне едно, че романът на Ан Тайлър "Вечеря в ресторант Носталгия“ е ценен за читателя поне с ефекта на "отрезвяването“, което оказва върху нас. Той в буквалния смисъл ни принуждава да погледнем семейството си, близките си, собствените си глупави необмислени постъпки и да се опитаме да разберем какво, по дяволите, правим с живота си...

Минете през тази книга, ако очаквате нещо, което ще накара сърцето ви да забие по-силно, ще ви уцели в мозъка и ще обърне душата ви с хастара навън. Това е много монотонна, домашно уютна, макар и печална история. Старите снимки не пожълтяват, те просто се покриват с коричка от спомени, с налеп от носталгия и с капчици сълзи, понякога така и не пролети...

В романа има една много важна глава, наречена "Унищожена от любов“. Струва ми се, че това  дори по-добре от заглавието характеризира цялата книга от-до. Да, всеки от героите е слаб и често прави грешки, но причината за това, за щастие, е само една – любовта. Нека е извратена, нека понякога е напълно неясна, но е именно любов. Това не е послание от апостол Павел, а нещо живо и много човешко, това, което в края на краищата става основно блюдо в тези недовършени вечери – няма друга носталгия, освен носталгията по любовта.