Снимка: Glen Carrie

Когато фейсбук спасява животи

Когато бедствието блокира двама американци в джунглата, тяхна единствена надежда и шанс за спасение остава телефон с батерия на ръба.

Ейми Спевак трябваше да работи. Всъщност тя трябваше да е на почивка – беше наела каюта в планината Поконо миналия август, за да се измъкне, както от горещините на Ню Йорк, така и от предизвикателствата на цивилизацията. Спевак е писател на свободна практика и й се налагаше да проверява съобщенията си в мрежата по няколко пъти на ден. Изненадващо тя получава известие от свой приятел, с когото преди години са пътешествали в Непал. Тя знае, че Майкъл Литкот, безстрашен пътешественик, към момента е в Бали. И малко преди да се зарадва, че има възможност да замине при него, прочита съобщението му!

"Помощ. В опасност съм. Обади се на полицията."

Майки Литкот е 39-годишен графичен дизайнер. Той и 25-годишната му приятелка Стейси Ино кацват на индонезийския остров преди ден. Развълнувани от приключенията, двамата американци наемат скутер в покрайнините на Убуд и потеглят към града, където остават до най-малките часове, за да разговарят с непознати от цял ​​свят.

Когато поемат по пътя за хотела, вече е много тъмно. Литкот използва своя телефон с навигация, за да им помогне да намерят мястото. След известно време обаче, на пътя им се появява неочакван завой преди пропаст. Литкот натиска спирачките, но... не достатъчно бързо.

Малко по-късно се връща в съзнание, по гръб на стръмен склон, заобиколен от растителност. В  близост чува вода. В първия момент не може да си спомни нито какво се е случило, нито къде се намира и защо.

Съзнанието му се избистря, за да си спомни, че е катастрофирал в джунглата на Бали със своя скутер. Докато умът му се въстановява, тялото кърви.

Успява да се изправи, но очилата му са изчезнали. Скутерът – също.  А с него и мобилният телефон. Лявата му китка, торсът и гърбът му са разбити. В опитите да застане на крака си спомня  и за Стейси! Започва да вика името й, но тя не отговаря. Тогава Литкот разбира, че дори не може да извика, защото и дробовете му отказват.

- Тук съм.

Стейси е само на няколко крачки.

- Не знам какво стана - казва тя. - Защо сме в гората?

- Катастрофирахме. Можеш ли да се движиш?

- Не.

- Стейси, трябва да се изправиш и да се опиташ да помогнеш.

- Не мога.

Това разтърсва Литкот. Никой не знае, че са там. Не могат да ходят. Гърбът му вероятно е счупен. Той кърви. Предполога, че ще умрат в джунглата. Никой не може да ги намери. В този момент се сеща, че в якето му има резервен телефон с карта за връзка със САЩ. Батерията отчита 42 процента енергия. Първият му импулс е да звънне на полицията, но осъзнава, че няма как да им обясни къде се намира... дори и да говорят английски! След това му хрумва друга идея – написва спешно съобщение във фейсбук със своето местоположение! Две минути по-късно писателката Ейми вижда подадения зов за помощ. Първоначално Спевак не може да вземе решение как да постъпи. Опитва да се свърже с Литкот и за нейно огромно учудване успява да го набере.

- Ейми - казва Литкот - аз съм в гората. Не знам къде съм. Не знам какво се случи.

- Добре - каза Спевак. – това ли е местоположението ти?

- Да.

- Ще се обадя на някого и ще ви измъкнем оттам.

На свой ред Ейми споделя съобщението му и за няколко минути десетки хора се отзовават с идеи как могат да ги измъкнат от джунглата.

- Стейси - каза Литкот – чакаме да ни изпратят помощ.

В опит да бъдат намерени се присъединява полицията, безброй телефонни разговори, интернет навигация, интернет потребители успяват да намерят семейството му, а някой дори активира центъра за спешни операции на американския Държавен департамент във Вашингтон. По-малко от час след молбата му за помощ местната полиция вече знае, че в джунглата има младежи в бедствие.

Последното, което Литкот написва е: "Не мога да се движа. Остават ми 6 процента батерия.” 

Литкот е почти в безсъзнание, когато чува странен шум. Ужасява се, защото в джунглата има много змии, а той не е в състояние да се защити! Скоро обаче звукът се превръща в шепот, а после ясно отекват гласове. На развален английски четирима спасители внимателно прикрепят врата и гърба на Литкот докато го носят към камиона. По-късно те поставят и Ино до него. Косата й е напоена с кръв и мръсотия. Литкот едва я разпознава.

Стейси прекара осем дни в болница в Бали преди да се върне към преподавателската си работа в Южна Корея. Беше пострадала със счупена китка, счупени скули, зле счупен нос, тежки наранявания на устата и езика. Състоянието на Литкот беше по-лошо: вътрешно кървене, колабирали бели дробове, счупена китка, счупени ребра, счупен гръб и череп, перфорирано дебело черво, надут черен дроб. Но три седмици след катастрофата той излиза от болницата и се възстановява в къщата на сестра си в Атланта.

Чудо? Може би. Но и тук има урок. Джордж Чапман Коста, един от приятелите на Литкот във Фейсбук, казва: "Когато хората се събират, се случват прекрасни неща." Дори в киберпространството.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види