Фундаментален въпрос за всеки, посветил се на творчество, е – оригинален ли съм. Най-големият страх на един творец е, че се повтаря, че е обикновен. Артисти, които плячкосват идеи, стилове и произведения на свои колеги не остават в историята. От друга страна, ако погледнем по-внимателно направеното от който и да е човек на изкуството, няма да открием нещо невиждано. Всеки от тях подражава дали на конкретен мотив или цяло движение, но въпреки това трудът им има автентичен подпис.

През последните 10 години обаче линията между взаимстването на чужда идея и откритото плагиатстване става все по-неясна. Редица музиканти се изправиха в съда, след като се оказа, че музиката им не е толкова оригинална, колкото сме си мислили. И музикалната индустрия не е изключение – в съвременното изкуство като цяло започнаха да се появяват добре полирани и актуализирани, но стари и познати концепции, а въпросът, освен доколко е законно, е до колко креативно е това.

Измама ли е, когато харесаме чужда визия и я приложим в своето творчество или е вдъхновение? Истината е, че трудно може да посочим автор, който да не се е повлиял от своите предшественици, а обяснението е, че културата на миналото винаги ще контролира настоящата и бъдеща култура. Но съществуват отчетливи разлики между копирането от игла до конец и артист, който е бил повлиян от делото на колеги и е пожелал да създаде нещо подобно.

Уолт Дисни е от вторите. Много от неговото творчество е продължение на известни приказки като "Пепеляшка”, "Пинокио”, "Снежанка и седемте джуджета”, но в преобразуван вид, така че да съответстват повече на модерните времена тогава. Уолт Дисни е взел теми, родени във фолклора на Германия и Франция, заместил е неприятно с приказна версия и е дал форма чрез рисунките си, като с това създаденото от него става неподражаемо.

А още по-умното е, че е защитил своите творения с авторско право, за да ограничи надграждането им. Например за Мики Маус е имало десетки рисунки, представящи го в различен контекст, които са останали само на хартия.

Същото правят и много музиканти. Началният тон на “This maybe the last time”, записан от фолклорна група през 1959 година е използван в леко променен вариант от Ролинг Стоунс в песента “The last time”, записана през 1965 година, в инструментала на “The last time” на Андрю Олдхам Оркестра, записана през 1966 година и в началния тон на “Bittersweet symphony” на The Verve, записана през 1997 година.

В този смисъл какво отличава великите творци от тези, които не правят нищо друго освен да копират? Книгата "Кради като артист” на Остин Клиън дава отговорите. Клиън е съгласен, че голяма част от креативната работа е добре сглобен пъзел от взаимствани образци от миналото. Но докато по-слабите подражават на една-единствена творба, на един идол и се стремят да са негово точно копие, добрите творци "крадат” идеи от много места, взимат само това, което най-силно ги впечатлява, сместват, прибавяйки нещо свое и създават произведение по личен вкус и с личен почерк.

За Пикасо добрите художници копират, а великите крадат, а за Клиън - "Добрите артисти крадат от един източник, великите артисти – от много източници.” Великият творец е колекционер на идеи, които са го вдъхновили. Той стъпва върху фантазия, която го е докоснала и я пречупва през личната си призма, с което става оригинален.

Пример в действие са филмите на Куентин Тарантино. През 90-те изглеждаше, че създава изцяло нов жанр в света на киното, но и самият той признава, че работата му е микс от различни концепции в старите ленти. Върху неговите филми са повлияли драмата "Следотърсачите” от 1956 година, "Джанго” от 1966 година, "Отнесени от вихъра” от 1939 година и най-вече екшънът "Добрият, лошият и злият” от 1966 година.

Много сцени от тези продукции са пресъздадени в "Джанго без окови”, "Криминале” и "Гадни копилета” с все пак няма втори като Тарантино, който да създаде усещането, че нещо опасно е напът да се случи. Геният в неговата кражба е, че взима ядрото на конфликта от другаде (най-често от уестърните), създава кукички от дребни спречквания между героите, вдъхновени или от други филми или от неговото ежедневие, и пуска бомбата, с която ще хвърчат кръв и органи - коктейл, с който само той е известен.

Тарантино ни показва нагледно, че не е нужно да търсим магическо място в мозъците си, което да изригва от креативност и оригиналност. Това място е около нас, но е на парчета, които трябва да се свържат. И щом съберем всичко, което ни впечатлява от книгите, филмите, картините, музиката и животът, който се движи пред очите ни ще създадем изкуство, единствено по рода си, нищо че е откраднато.