25 години от "Списъкът на Шиндлер"

Тази година се навършват 25 години, откакто филмът "Списъкът на Шиндлер" е пуснат по екраните. Ние трябва да отбелязваме това като събитие, защото не всеки ден някому се удава възможността да отрази в историческа драма събитие от типа на Холокоста, което светът все още се опитва да осмисли. Фиммът е заснет по романа на Томас Кенели.

"Ковчегът на Шиндлер", чийто сюжет пък е базиран на реални събития - германският индустриалец Оскар Шиндлер купува затворници за своята фабрика, като по този начин запазва живота на почти 1200 евреи.

Дълго преди Спилбърг да направи своя филм и Кенели да напише книгата си, приносът на Оскар Шиндлер вече е известен в Холивуд. Инициатор на всички тези събития всъщност е Леополд Пейдж (истинското му име е Полдек Пфеферберг), собственик на магазин за продажба на кожени изделия. Осъзнавайки, че един от неговите клиенти, Кенели, е писател, Леополд разказва историята за Шиндлер, тъй като знае тази история от първа ръка - самият Леополд е един от спасените евреи, включени в "списъка на Шиндлер".

От днешна гледна точна е много лесно да се прецени, че това е именно "другата" история за Втората световна война, гласът на надеждата, който, ако някой успее да улови, вероятно инстинкта за съхранение на живота не го оставя да пусне. Затова е разбираемо, че Леополд смята за задачата на живота си да разкаже на хората за историята, която спасява и самия него.

В началото на 60-те години съпругата на филмовия продуцент Марвин Гош посещава магазина му, а Леополд я моли да организира среща с него. Затова собственикът на магазина отиде в MGM Studios и разказа на продуцента неговата история. Марвин Гош харесва историята и решава да се опита да направи филм, за който дори намира сценарист - Хауърд Кох, един от авторите на сценария за "Казабланка". Но по някаква причина проектът замира. Две години по-късно Леополд се запознава с писателя Кенили. Писателското вдъхновение се оказва не само по-голямо, но и по-търпеливо, и той събира данни за написването на книгата си в продължение на 15 години.

След като книгата е завършена, тя достъга до Спиблърг, но той дълго време не може да вземе решение за това дали да започне да работи върху евентуалното заснемане на такъв филм. Това е тема, която от една страна не може да бъде подценявана, а от друга е толкова мащабна, може би най-вече емоционално, че въображението и решителността на Спилбърг дълго време не достигат, за да започне проекта си. В продължение на години той дори се опитва да убеди колегите си да поемат тази работа. Отначало я предлага на Сидни Полак, след това - на Роман Полански - но и двамата отказват. Самият Полански едва оцелява войната, избягвайки концентрационните лагери, но това не се отнася за неговите родители. Затова темата за нацисткия режим може би е била рана, гледана отдалече и толкова голяма, че дълго време никой не е смеел да я приближи.

Въпреки феноменалния успех самият Спилбърг отказва да получи хонорара си. Според неговите собствени думи той чувствал, че няма право да стане по-богат за сметка на този филм, защото в противен случай би се облагодетелствал от пари, които са изцапани с кръвта на толкова много невинно загинали хора. Вместо това Спилбърг дава всички печалби за създаване на "Фондация Шоа", която има за цел да запази писмените и физически доказателства за геноцида на Втората световна война. Към днешна дата фондът притежава около 52 000 свидетелства, събрани от реални участници в този трагичен епизод на историята.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види