Превод: Иглика Василева, награда за превод "Кръстан Дянков" за този роман през 2008 г. издателство "Алтера"

Това не е първата книга, в която морето е главен герой. Защото то е вечност, движение, спокойствие, тревога, красота, неизвестност, вдъхновение, болка. И не само - морето е лично преживяване, интимност и всеки го има в себе си, независимо дали е близо до него, дали може или не може да плува. Не знам дали ирландецът Джон Банвил може да плува, но морето в него е необятно и той не жали език и стил, за да ни сближи с него. То е съдбоносно за неговия герой в романа му "Морето".

В тази книга сюжетът не е главното – ако се опираме само на него, ще стане безинтересно. В сюжета няма динамика и внезапни обрати. И все пак. Главният герой, опитвайки се да се съвземе, да приведе в ред живота си /или това, което е останало от него/ след смъртта на жена си, която една година умира от болест, пристига в къщата край морето, с която е свързано детството му - първите приятелства, първата любов, първата травма. Тук той възнамерява на спокойствие да пише биография на художника Пиер Бонар. Но мястото е магично и съдбоносно за него. Спомените, които му навява, са травматични, едновременно се проявява неразбирателството с дъщеря му, която той съвсем не разбира и в същото време отново преживява всички моменти от болестта на жена си. Не изглежда оригинално, ще кажете. Но Банвил потъва умело в този безреден поток на самите спомени, размисли за детството и старостта, за отношенията, хората и нашето място в този свят. Това са спомените и размислите на един човек в есента на живота му. Сливане на миналото с настоящето. Миналото ни застига близо до нашия залез. То се вкопчва в нас с трепереща, но здрава ръка и изисква спомени, покаяния, признания. Какво може да признае човек в края на живота си? Много неща. Защото не можеш да излъжеш себе си, тъй като тази лъжа все едно ще остане напразна и ненужна. Като самотен лист на есенно дърво – красив, но тленен.

В живота на всеки е така – нещо свършва, нещо започва, но между тези два етапа има огромно море от страдания, примирения, надежди и травми от детството, спомени за преживяното. И всеки преминава през всичко това по свой си начин, всеки плува в стила, който е усвоил. Ние ли "мъкнем" мъртъвците, или те "мъкнат" нас? Не с някаква отработена хватка, а с кадри от живота, с картини от паметта ни. Деликатна е мисията да останеш жив, да живееш, за да помниш и да помниш, за да живееш. Защото това означава да дерзаеш, да се бориш, да действаш. Безкрайното море от чувства е във всеки от нас, главното е да се научим да не потънем в него. На това се учи главният герой, след като осъзнава в какво бездънно море се е оказал.

"Морето" на Банвил е книга-изповед, потъване в себе си и самоанализ. Това е книга за тези, за които е по-важно не толкова ЗА КАКВО се разказва, а КАК се разказва. В това именно е голямото майсторство на Джон Банвил! Езикът му е умен, богат и неподражаемо прекрасен. Стилът е блестящ. Композицията става стройна, всички късчета от накъсаните снимки се съединяват в едно и пред нас е не само едно цветно меланхолично описание на унилите ирландски брегове или първата детска влюбеност и еротични страсти, а горчива човешка трагедия.

Безценен съавтор на Банвил тук е великолепната преводачка Иглика Василева, която не отстъпва по богатство на езика си на именития ирландец и ни потопява с умение и любов в тази меланхолична красота...

Последната реплика на болната жена на главния герой е "Аз спрях времето". С тази книга времето наистина спира...