Обикновено ние, кинолюбителите от новото хилядолетие, гледаме старите филми с интерес, но и с известна доза снизхождение. Е, казваме си, стар е и носи белезите на времето си, но все пак е хубав. Филмът, за който ще си говорим сега, обаче не заслужава и няма нужда от снизхождение. "Заклинателят"от 1973 г. е култова класика в истинския смисъл на думата и ще остане такъв още много дълго. Просто лентата на режисьора Уилям Фридкин е прекалено хубава, за да искаме каквото и да е от нея. Остава ни само блажено да гледаме как времето я покрива с благородна патина. В края на годината "Заклинателят" празнува 45-тия си рожден ден, но по някаква причина, когато отново го гледах във връзка с този текст, си дадох сметка, че той по нищо не отстъпва на филмите, правени сега, а дори слага огромната част от тях в малкия си джоб. Естествено, запитах се защо и мисля, че поне за себе си, стигнах до няколко отговора.

Преди всичко ще започна с това, че "Заклинателят" е един от малкото известни поне на мен случай, в които кино адаптацията на даден роман е по-добра от самото литературно произведение. Не казвам, че едноименният роман на Уилям Питър Блати от 1971 г. е слаб или дори посредствен, просто, за разлика от филма, не е изключителен. Повечето от вас вероятно добре познават сюжета, но нека все пак да го предам в три изречения. 12-годишно момиченце наиме Ригън, дъщеря на известна кино актриса, бива обладано от изключително могъщ демон, който е решен да унищожи духа и тялото му. На помощ се притичват двама католически свещеници, които трябва да извършат почти забравения и съмнителен ритуал екзорсизъм. Младият свещеник е загубил вярата си и това е неговият последен шанс да си я върне, а старият цял живот се е борил с този демон и сега се изправя срещу него за последен път.

В романа сюжетът е по-разгърнат, но в същото време не дава кой знае колко повече от филма, който успява да кондензира всичко, което е "Заклинателят", в малко повече от 2 часа, ако изберете да гледате режисьорската версия, която препоръчвам. Може би истината е там, че Блати просто не е изключителен писател, а автор, създал изключителна идея, която е трябвало да бъде реализирана от друг. Не искам да омаловажим тук неговата заслуга, все пак той е човекът, измислил и написал историята, просто като сценарист, защото той е и сценарист на филма, се е справил толкова добре, че е засенчил качествата си на писател, които – отново подчертавам, не са изключителни.

Може би на Блати му е била нужда и помощта на Фридкин, защото двамата успят да постигнат едно от най-трудните неща в киното – да създадат филм на ужасите, който не се държи като такъв, но в същото време плаши и остава в съзнанието дълго, а често, както е в моя случай, и завинаги. Правен в епоха, в която филмите са били честни със своите зрители, в него няма моменти, в които по преднамерен, чисто тактилен начин се търси стряскане. Филмът плаши с атмосфера; с посланието, че никой не е застрахован от това да стене жертва на чистото зло; с това че някои битки са толкова тежки, че дори и да ги спечелим, няма да излезем от тях невредими; че съществуват човеконенавистни сили, които не разбираме. Естествено, тук говоря изцяло за фикционалния свят на филма, който обаче е толкова добре направен, че всичко изглежда реално. Ключова роля играят специалните ефекти, а те в случая наистина са специални и са правени с малко или никаква намеса на компютър. Дори тези, които не са гледали филма, са виждали сцените с въртящата се глава на Ригън и нейната левитация и разбират за какво говоря.

По-малко позната е историята около стария свещеник – Ланкастър Мерин. Първоначално за ролята са били обсъждани имената на Марлон Брандо и Джак Никълсън, но накрая екипът се спира на шведа с френски паспорт Макс фон Сюдов. На него се пада честта да изиграе ролята на Мерин, който във филма е на преклонна възраст. Работата обаче е там, че по това време Сюдов бил едва на 43 г. Трансформацията и играта му са наистина невероятни. Няма да е преувеличено, ако кажа, че дори сега 89-годишният Сюдов изглежда по-млад, отколкото във филма. Това е наистина огромно постижение за лента, снимана преди 45 години. Партньори на Сюдов са още Елън Бърстин, вече покойният актьор и драматург Джейсън Милър, и Линда Блеър в ролята на Ригън. Дълги коментари за актьорската игра са излишни – често филмът е толкова добър, колкото са добри актьорските превъплъщения в него, а в този случай всички, без изключение, са на изключително високо ниво.

Поне за мен аурата на "Заклинателят" като един от най-добрите филми правени някога, се дължи и на отличния ритъм и кинематография. На някой съвременен зрител действието може да се стри мудно, с излишни дължини и диалози с повече реплики, но проблемът не е във филма, а в този съвременен зрител. Това наистина е дълга тема, но "Заклинателят" много ясно показва какво сме започнали да губим, ако не сме го изгубили напълно – способността да сме търпеливи към изкуството, да се оставим и бавно да се потопим в атмосферата, вместо да окачваме всяка минута нов шамар от звук, смисъл и картини. Режисьорът и операторът Оуен Роизман успяват да постигнат именно това – плътна атмосфера с изграждане на образи, динамизиране чрез картини и успокояване на ритъма чрез моменти, подтикващи към съзерцание. Неслучайно пристигането на стария свещеник Мерин в дома на обладаното момиче завинаги остава като една от най-добре заснетите драматични сцени в жанра на трилъра и ужаса изобщо.

Може би последното нещо, което не мога да пропусна в опита си да си обясня защо този филм остава един от най-добрите, ако и най-добрият ужас сниман някога, е фактът, че "Заклинателят" не може да бъде възприеман единствено като филм на ужасите. В него има преплетени прекалено много теми, мотиви и смисъл, за да го наречем просто страшен. Филмът, особено в своето начало, поставя някои важни за времето си социални въпроси, свързани с отиващото си хипи движение, опитва се да тематизира и позицията в обществото на една силна и успя жена, която отглежда дъщеря си сама. Именно свръхестествените елементи обогатяват тези теми с дълбочини, до които реалистично кино трудно би могло да достигне. Не на последно място филмът изключително добре развива проблема за загубата на вярата, за липсата на екзистенциална котва, която да осмисля живота ти, за саможертвата и пълното себеотрицание в борбата със злото. Така, струва ми се, този филм се превръща в бащата на всички ужаси.

Ако не сте гледали скоро "Заклинателят", отделете си два часа, за да отпразнувате 45-ия му рожден подобаващо, припомняйки си с тъга колкото по-добър е той от почти всичко, което ни се пробутва днес в жанра на ужаса. Ако пък се мислите за киноман и не сте го гледали, моля идете някъде, където да извършат екзорсизъм върху вас, защото или се мислите за такъв, какъвто не сте, или ви е обладал някакъв демон, който ви пречи да видите един изключителен филм.