"Призови ме с твоето име" на режисьора Лука Гуаданино е може би това, което традиционно през няколко години се ражда из дълбините на италианската филмова душа (макар продукцията да е международна – Италия, Франция, Бразилия, САЩ), за да ни припомни, че животът, макар и болезнен, е ужасно сладък, прекрасен и си струва да бъде живян. Лентата е с продължителност сто тридесет и две минути, и може да се каже, че почти безсюжетна по своята динамика, тя ни държи в нещо, което аз не бих нарекла толкова напрежение, колкото зрителска любовна възбуда за това, което знаем, че трябва да се случи. А това, което всъщност има де се случва, е между  седемнадесет годишния Елио (Тимоти Шаламе) и двадесет и четири годишния Оливър (Арми Хамър).

През 1983 г. Оливър пристига в Италия, при своя професор по археология, където се запознава с неговата очарователна съпруга и седемнадесетгодишния им син. Като цяло сюжетно филмът е разделен на две горе-долу равни по времетраене части – такава, в която влюбването е платонично, и такава, в която не е. Въпреки това, дори, когато любовта се случва, протяжните статични кадри на предмети, плодове, летни пейзажи, сякаш оставят усещането, че това чувство никога няма да намери своето пълно сбъдване, но пък може да направи нещо много важно – да сбъдне самия човек.

Поглеждайки историята отзад напред, за мен последната сцена от филма, по време на която се виждат вече и надписите, е може би ключът към цялото произведение. Сюжетът е адаптиран от сценариста Джеймс Айвъри по едноименния роман на Андре Асиман, и ведно с прекрасното заснемане, прави филма буквално лъхащ на литература  - изтънчена, леко претенциозна и съвсем умишлено измъчваща сетивата на зрителя с болезнената си красота. Призовани с имената си са именно обичащите се, и тръгвайки от края, ние започваме със самото раждане, при което някой е извикан на света по любов. И посланието, което не можем да пренебрегнем е – и за да прави любов.

Като цяло филмът е разделен на множество сцени, в които всичко и всички са разположени в пространството като че ли съвършено, без това да пречи на художествеността да диша. Кадрите са така заснети, че от тях се усеща напрежението, което може да носи едно влюбено седемнадесетгодишно сърце вложено в момчешко тяло. За това говори одушевеният и неодушевеният свят, цялата природа. Поддържащите роли са не по-малко страстни – майката, бащата, приятелката на Елио – Марсия (Естер Гарел), сякаш предават без думи разбирането, че любовта, дори и невъзможна, трябва да се случи, защото това е смисълът. Също както сокът на узряващата праскова трябва да я изпълни, тъмнозеленият цвят трябва да насити листата на летните растения, водата в горещината е разхлаждаща и живототворяща и т.н.

Ето защо "Призови ме с твоето име" се оказва шедьовър, който никога и в никакъв случай не бих определила просто като хомосексуална драма, защото любовта между двама млади мъже може да бъде преведена за всеки и е представена не смущаващо, а завладяващо – от естетиката дори на натуралистичните кадри до звуците, които влюбените издават докато правят любов, преглъщат, а накрая плачат. И макар първоначално да изглежда разтегнат, сюжетът наистина е съвършено завършен с последната сцена, която оптично ни приближава до тъжното лице на нещастния влюбен и ни напомня, че и ние имаме някъде в нас един такъв образ и ни призовава да си го спомним.