"Изгубеният уикенд" е черно-бяла американска драма от 1945 година на режисьора Били Уайлдър, създаден по едноименния роман на Чарлс Р. Джаксън. След излизането му на екран през същата година, филмът става носител на наградите "Оскар" за най-добър филм, за най-добра режисура (Били Уайлдър), за най-добър сценарий (Били Уайлдър и Чарлс Бракет), за най-добра главна мъжка роля (Рей Миланд), с номинация за операторско майсторство в черно-бял филм, номинация за най-добър монтаж (Дуейн Харисън) и номинация за най-добра музика (Миклос Роцса).

"Изгубеният уикенд" за първи път изправя Холивуд пред темата за алкохолизма, като представя пет дни от живота на болезнения алкохолик и неуспешен писател Дон Бирнам (Рей Миланд).

Филмът е с тежки експресионистични кадри, които представят тъмен и тежък екстериор, стоманени конструкции, бетонни сгради и скитащ по улиците алкохолик – неуспял писател, който не просто ден по ден, а час по час разбива живота си, от който дори се опитва да се откаже.

По модернистичен хамлетовски начин, писателят – алкохолик разказва част от сюжета на ненаписания си роман, така че ние ставаме свидетели на една сцена в сцената, която доста оптимистично задава някакви хоризонти за излекуването.

Това, което "Изгубеният уикенд" успява да направи, е че представя ненаситността от екрана. Може да се каже, че той разцепва на няколко части едно състояние, в което любов, отговорност и тъга по изгубения рай са въплътени в различните образи – на жената, която обича алкохолика, на неговия брат и на него самия. Тук за първи път се показват кадри с халюцинациите на алкохолиците, които в състояние на делириум привиждат най-често "малки животни" - те по същността си може би са първите предобрази на хичкоковите птици, като състояния на ужаса.

И макар че филмът е болезнено реалистичен, той поставя началото на една тенденция, която излиза извън рамките на киното, а именно за хуманното отношение към алкохолизма, като вътрешен проблем, а и като екзистенциално преживяване, което трябва да намери своята обективна реалност. Ето защо писателят-алкохолик, който постоянно се отказва както от близките си, така и от призванието си и се разхожда с пишещата си машина, която залага тук и там, накрая взема едно много важно решение.

И точно като всичко революционно и новаторско, след като на екран излиза първата лента, представяща социалното съзряване за алкохолизма, американската алкохолна индустрия застава критически срещу него, като се опитва да спре разпространението му. След напълно заслужения успех, който си извоюва, "Изгубеният уикенд” постепенно бива подкрепен от алкохолните брандове.

Така че се оказва, че дори те са принудени да се заслушат в единствената история, която алкохоликът знае. Тя е мрачна и непрекъснато се колебае между екзалтацията и меланхолията, агресията и пълното отдаване. Някъде по средата на филма Дон Бирнам започва да разказва на познатия си кръчмар своята вътрешна история:

Това е сюжетът на моя роман. Канех се да го започна. Мрачна история. Няма шанс за награда. Роман на ужаса. Пиянска изповед. Дневникът на един алкохолик.