Защо световноизвестни изпълнители като Адел, Боно или Ерик Клептън, които очевидно имат акцент, го губят, когато пеят? Защо известни певци, които в разговор заекват, не го правят, когато пеят? На какво се дължат тези внезапни и странни прояви на промени в речта на певците? На път сме да разберем.

Различните акценти често се определят от своя ритъм, интонация, качества и дължина при изговаряне на гласните. За много акценти, мелодията и ритъмът на песента могат да ограничат тези качества до точката, в която акцентът изчезва. Това важи и за някои качества на регионалните акценти, наричани още диалекти. Разбира се, за голяма част от акцентите е възможно да се промъкват в мелодията и ритъма на дадени песни. За никого не е мистерия откъде са Бийтълс например. Все пак, ако човек може да пее с акцента си, защо да не го прави?

От друга страна, има силен социален фактор по отношение на феномена "Изчезващ акцент". Ако изпълнителят не се чувства комфортно с провинциалния си диалект например, е възможно той да прави всичко по силите си, така че да се стреми да го премахне. Освен това за много изпълнители пътят към супер звездната кариера може да е супер звезден американски акцент, който да е по-мейнстрийм и те съвсем съзнателно да се стремят към изработването му. Не е изключено някои изпълнители просто да имитират начина, по който звучат техните собствени музикални идоли.

Подобно е и със заекващите. Известни заекващи изпълнители са Елвис Пресли, Мерилин Монро, Емили Блънт, Марк Антъни, Ед Шийрън и други. Много от тях са използвали четенето на поезия или пеенето като терапия срещу проблема си. И помага. Защото скоростта и ритъмът на мелодията са непроменими и точни. Но има и голяма доза психологически момент. Защото се възпроизвежда предварително ясна и позната информация, текстовете на песните вече са запаметени в точна последователност, което носи спокойствие на изпълнителя, че няма къде да сбърка. Той изпълнява репертоар, който няма да му изневери или да го подведе. Освен това, самата механика на пеенето е такава, че то изисква ударение на почти всяка гласна, докато в речта има едно или максимум две ударения. Изнасянето на звука при пеене в изпяването на гласните дава време предварително да се осмисли какво следва. Пеенето не е класически диалог, който включва двама участници, защото заекващите хора се притесняват до голяма степен именно от своя събеседник и от нуждата да реагират бързо при разговор с него. При пеене това не е така.

Не е необходимо действията за възпроизвеждане на песен да са съвсем съзнателни, за да е налице координирано продуциране на реч. Песента дава време, което в диалог със събеседник често нямаме и това ни притиска психически. Когато заекващ човек говори, в главата му се блъскат под напрежение куп задачи, които трябва мигновено да изпълни – изборът на темпа и ритъма на речта, осмисляне на информацията в момента на изговаряне, подбор на подходящи за контекста на ситуацията смислени думи, както се налага в разговор с комуникационен партньор и освен всичко това – артикулация. Въпреки това дори човек с координирана реч може лесно да се превърне в заекващ в някои ситуации – когато е под влиянието на силна емоция, изненада или шок например.

Разбира се, ако човек опита да пее песен, чийто текст не знае, въпреки че не е заекващ, той ще прояви заекване, дори докато пее. Подобно е със страдащите от заекване хора, когато се стремят да водят разговор.