В едноименната си книга ("Размисли по гей-въпроса") изтъкнатият френски философ и социолог Дидие Ерибон ни превежда през изживения опит на хомосексуалния, анализира причините, поради които обществото е отредило на гей-хората мястото, белязало така драматично тяхната субективност, проследява ключови етапи от създаването на модерната гей-идентичност през 19-ти век, коментира текстовете на Мишел Фуко по тези проблеми и стига до ключовия за книгата въпрос: Как чрез непрекъснато повтаряния акт на отклонение от нормите геят може да пресъздаде собствената си личност?
А как геят в България днес преживява своята сексуалност? През какви етапи преминава? Какво е да си гей в София? А в провинцията? Защо има прайд? Какво е да си куиър? С какви проблеми се сблъскват повечето ЛГБТ+ хора в ежедневието си? Какво е да си гей и родител? Каква е ролята на общността и доколко осъзната като такава е тя? Докъде е стигнало хомосексуалното проговаряне в българското общество?
Ние, гейовете, съществуваме, живеем тук и сега като част от обществото, независимо какви са настроенията към нас, какъв е политическият, юридическият или психиатричният дискурс. И е важно да бъдем открити, да заявяваме себе си и да отстояваме своята идентичност, не само заради собствения си емоционален уют, но и заради всяко объркано и уплашено дете с различна сексуална ориентация, което засега е обречено да повтаря съдбата на всеки друг гей преди него – израстване в света на оскърблението.
Като се позовавам на размислите на Дидие Ерибон, смятам да премина през различните фази от живота на повечето, но не всички, разбира се, хомосексуални, като сложа акцент върху опита на гей мъжете, бидейки самият аз такъв. Следвайки трите части и отделните глави на книгата, смятам да опиша всяка по-важна фаза в различна публикация. Първите теми, обхванати в частта В СВЕТА НА ОСКЪРБЛЕНИЕТО, включват: "Шокът на оскърблението", "Бягството към града", "Приятелството като начин на живот", "Сексуалност и професия", "Семейство и "меланхолия" и т.н. Мисля, че заглавията са красноречиви относно пътя на гея и перипетиите, през които минава.
Но още тук искам да споделя част от разсъжденията, които ме провокираха силно, и по-конкретно едно изречение, върху което продължавам да размишлявам:
Животът на гея е отложен живот
Той започва едва когато индивидът се пресъздаде, като излезе от мълчанието и от срамната си нелегалност; когато започне да избира, вместо да понася; когато например си създаде ново семейство, образувано от приятелите и любовниците му, от бившите му любовници и техните приятели, и така преизгради идентичността си, след като е напуснал затворената и задушна атмосфера на родното семейство с неговите неизречени или открити повици към хетеросексуалност. Преди този момент геят е съществувал чрез другите, водил е въображаем живот или с надежда и страх е очаквал бъдещия си живот.
Аз съм на 21 години и дълго време се измъчвах от усещането, че не живея живота, който искам, че съществуването ми не е пълноценно, че пропускам нещо, че не съм автентично себе си. Отраснах като пасивно, затворено в себе си дете, твърде стеснително и срамежливо, твърде предпазливо. Не разбирах какво е сбъркано с мен, къде е проблемът? Но сега знам, че проблемът не е в мен, това не е някаква вътрешна екзистенциална криза (каквато е присъща на всеки човек в определен момент от живота му), това, което преживява геят е систематична и целенасочена социална опресия, наложена му от хетеронормативния дискурс, който има доминиращо влияние в съвременния свят.
Почти всеки гей преминава през една и съща съдба – ранният му живот е белязан от страх и мълчание, пазене на тайната (всеки гей се научава най-напред да лъже и едва по-късно, след разкриването си, започва да усвоява нов език, нов начин на говорене, нови начини на "себепредставяне"), болезненото чувство на отчужденост от най-близките му хора. Едва по-късно, когато има достатъчно натрупан опит и познание за самия себе си, когато се приеме и заяви пред света, когато осъзнае, че е част от една общност и изгради своето ново семейство – едва тогава геят започва да живее. Тогава той се отърсва от наложената му идентичност и образ в обществото и започва сам да изгражда себе си наново.
Шокът на оскърблението
Едва ли има гей, който да не е чувал езика на омразата спрямо себе си и "прокълнатата си раса" още от най-ранна възраст, езика, който присъства не само на улицата, но и в домовете и семействата ни, в училищата, в медиите и на който език често не отдаваме голямо значение, но който предопределя нашата психологическа и социална уязвимост. Както отбелязва Дидие Ерибон думи от типа "мръсен педал" не са обикновени думи, а словесни агресии, които оставят следа в съзнанието ни, независимо дали в момента ги усещаме по-силно или по-слабо, те се вграждат в паметта и тялото ни. Защото
плахостта, смущението, срамът са телесни реакции, предизвикани от враждебността на околния свят.
Едно от последствията на оскърблението, както отбелязва Ерибон, е отношението, което то моделира у индивида спрямо другите и света. А какво може да бъде това отношение, когато ти се казва, че си различен, че не се вписваш в нормите, че си странен, болен, анормален. Върху гея не се сипят просто обиди, върху него се произнася присъда – още преди да се осъзнае като такъв той е низвергнат, маргинализиран, отредено му е особено място в света. Мястото на аутсайдер, на "зло", което заплашва традиционните ценности, на нещо различно от "нас, нормалните". Оскърблението е перформативен изказ, чиято главна функция е да установи и увековечи именно това разделение между "нормални" и "анормални" и да набие този разрив в главите на индивидите.
Езикът е тук преди нас, той предшества не само появата ни на света, но и формирането на нашата същност, нашата индивидуалност, личността ни. Много преди да съм "станал" гей, да се осъзная като такъв, езикът е очертал парадигмата на моето съществуване, отредил ми е определена роля, срещу която трудно бих могъл да се боря или дори да се защитя, съгласете се, че геят в случая е в доста неравноправна позиция.
Сартр формулира прекрасно това, говорейки за Жьоне: "Става така, сякаш страницата на някаква книга добива съзнание и се усеща четена на глас, без да може да се прочете сама." Оскърблението е нахлуване и отнемане, пише Ерибон, съзнанието ми е обсадено от другия, а аз посрещам агресията невъоръжен. И отново цитира Сартр по повод Жьоне: "Един заслепяващ фар го е пронизвал с лъчите си." Сам, безсилен, той не е могъл да се противопостави на "светлинния стълб", какъвто е погледът на другия, каквато е силата му да назовава.
Отделният индивид е безсилен пред неумолимата мощ на езика и думите. Всяка изречена обида е травма, която остава, унижение, което наранява, удар, който за не малко хора е бил фатален.
Разбира се, днес е много по-лесно да бъдеш различен; заради глобализацията и интернет разнообразието от хора, култури, светоглед и ценности, а поради зависимостта ни един от друг ни се налага да живеем в режим на търпимост спрямо тази различност. Тази наложена от обстоятелствата толерантност прави социалния климат доста по-мек и благоприятен и за гей-хората.
Социалните мрежи от своя страна улесниха изключително много свързването на гейовете и изграждането на общности помежду ни, което е от първостепенна важност за понасянето на всичко, което идва от хетеронормативния ред, и воденето на сравнително пълноценен и безопасен живот. Когато знаеш, че си част от един колектив, че имаш опора и сигурност в лицето на хората от своята общност, е много по-лесно да се справиш с омразата и агресията в ежедневието, отколкото когато си сам. Затова едно от най-честите послания, които ЛГБТ+ организации, активисти и обикновени хора отправят към другите невписващи се в "нормата", е, че не са сами. Не се страхувай да потърсиш другия различен, да си изградиш нова среда и семейство, единствено заедно можем да се противопоставим на натиска, който се оказва върху нас и който за негей хората си остава нещо неразбираемо.
