Арно Брекер остава в историята като един от артистите, предоставили своя талант в услуга на Третия райх. През целия си живот той е в близки отношения с европейските модернисти, страстен почитател е на ренесансовото изкуство, а освен това успява да спаси и живота на Пабло Пикасо. Наричан, при това с основание, "любимият скулптор на Хитлер“, не следва съдбата на нацистите, за които цял живот работи и дори краят на Втората световна война не променя този факт.

Арно Брекер е роден през 1900 г. в семейство на каменоделци. От малък наблюдава работата на баща си, който успява да възпита у него интерес към обработката на камък и му показва първите техники за създаване на скулптури. Разбира се, Арно бързо осъзнава, че не просто трябва да продължи семейния бизнес, а да продължи по-далеч, да потърси себе си в областта, в която се занимава още от своите детски години.

Завършва професионално училище, след това постъпва в Дюселдорфската художествена академия, а когато е на около тридесетгодишна възраст, посещава Париж, където взема уроци по скулптура от едни от най-утвърдените по това време художници.Там той бързо навлиза и опознава един от най-бохемските парижки кръгове от онези години - по-късно приятелите му ще бъдат в списъка на художниците на "дегенеративното изкуство“. Арно казва, че само тогава се е чувствал щастлив - цялата последваща слава, награди и признание не могат да засенчат спомените му от срещите с Кокто, Майол, Деметра Месала, и, разбира се, приятелството с Пикасо.

Арно харесва класическите образи – неслучайно е почитател на ренесансовото изкуство, обича недвусмислената, разбираема красота и е очарован от античните статуи. За разлика от повечето модернисти, той мечтае да възроди академичната скулптура, освен това знае, че има начин да изведе класическото изкуство вън от университетските ателиета и да го направи част от градското пространство.

Връщайки се в Германия, той започва да превръща идеите си в реалност. Бързо набира много клиенти. Паметници на загиналите в Първата световна война, скулптури за църкви и обществени сгради, множество портрети, две великолепни статуи за Олимпийските игри в Берлин са само част от поръчките му. Добре изградени спортисти с хармонични, но неемоционални лица олицетворяват калокагатичния идеал, за който по един психопатичен начин мечтаят идеолозите на немския нацизъм.

След година и половина Арно Брекер получава обаждане от Алберт Шпеер, главният архитект на Хитлер, който работи по проекта на канцеларията на Райха. Той каза, че Брекер трябва за около една седмица да подготви няколко скулптури, които ще послужат за украса на новостроящата се сграда. Разбирайки ясно, че всъщност Хитлер е избрал него, Брекер не намира в себе си достатъчно воля, за да откаже поръчката и я приема. 

Така Арно Брекер започва да работи за правителството на нацистка Германия. Според негови съвременници, той често е носил нацистка униформа, украсена със значки и медали, с които фюрерът щедро го награждава. Това състояние на нещата позволява на Брекер да защити любимата си от Гестапо, тъй като нейният произход не е просто "недостатъчно арийски“ - Деметра Месала е гъркиня с еврейски корени. За да угоди на клиентите си, той създава все повече и повече монументални образи, буквално приличащи на свръхчовеци - колоси с мускулести тела и изсечени черти. Затова не е учудващо, че някои от бюстовете на Хитлер, са създадени именно от него.

Когато войната избухва, Брекер е признат за творец, чиито работи са от изключително значение за Германия, поради което е освободен и от военна служба.

През ноември 1940 г. той се среща лично с народния комисар по външните работи на СССР Вячеслав Молотов, който се опитва да го примами в СССР, където скулпторът може да се посвети на съветската монументална пропаганда - Сталин е голям почитател на творбите на известния нацистки скулптор. След войната Брекер отново е повикан в СССР, на което той отговаря: "Един диктатор ми беше достатъчен“. Следващите десетилетия името Арно Брекер в СССР е забранено.

Въпреки голямата си известност обаче, Брекер се опитва да води нещо като двойнствен живот – в Париж той има къща, в която пази творбите на художници на "дегенеративното изкуство“ - тези, чието творчество е било забранено в Германия. Стените на френската резиденция на Арно Брекер са окачени с картини на Вламенк, Леже, Пикасо ... Брекер, който става скулптор на нацистка Германия, цени не само изкуството, но и хората, които обича, отвъд идеологията, колкото и противоречиво да звучи това. Брекер открито защитава много от набедените за дегенеративни артисти – сред тях е Дина Верни, която има бесарабски корени, но произхожда от еврейско семейство, а във Франция е известна и с комунистическите си убеждения. Пикасо, поради същите политически пристрастия, е заплашен с арест, но Брекер лично успява да го защити и запази невредим, въпреки всички опити на нацистите да го задържат. Затова започва да се говори за "списъка на Брекер“, който вероятно се оказва един от многото по това време хора, които неофициално успяват да спасят много човешки животи, ползвайки собствените си политически протекции.

През 1950 г. по време на Нюрнбергския процес Брекер е признат за "спътник“ на нацисткия режим, но не и за военен престъпник. Той е осъден да заплати малка глоба в размер на 100 марки и обещава да направи фонтан за родния си град безплатно като обезщетение, което обаче, в крайна сметка не изпълнява. Арно Брекер запазва своето богатство, свободата си, както и възможността да продължи да работи. Много бързо той успява да събере нови клиенти, сред които по един ироничен начин отново е и германското правителство. Той получава поръчки от хора от всякакъв произход, включително представители на еврейската диаспора, останала в страната.

Брекер създава портрети и на поета и драматург Жан Кокто и неговия партньор, актьора Жан Маре. След войната Брекер става близък с Дали, на когото също създава портрет. 

Брекер става свидетел и на обединението на Германия и умира през 1991 г. Преживял и двете световни войни, както и политическите и икономически промени след тях, той каза, че не се разкайва за нито едно свое решение, нито за едно от действията си, защото всичко, което е направил, е било в името на изкуството. Вероятно и в името на нещо, отвъд него.