Хемингуей днес е до такава степен синоним на американската литература на 20 в., че неговият образ в комбинация с бутилка алкохол, котки, жени, ловни пушки и какво ли още не, се е превърнал в нещо като шаблон, който с повод и без повод се разпространява в онлайн пространството. Той едва ли би бил особено щастлив от клишето на новото хилядолетие, в което по неволя е попаднал, но сам, отдаден на любовта във всичките й форми, е преживял и онлайн комуникацията на своето време, поддържайки тридесетгодишно епистоларно приятелство с Марлене Дитрих.

Двамата се запознават на американския лайнер "Ил дьо Франс" през 1934 г. В последствие, за тази среща и продължилото през годините отношение, Марлене Дитрих ще напише: "Аз го обикнах от пръв поглед. Любовта ми беше възвишена, без значение какво говореха хората за нея. Подчертавам това, защото любовта между мен и Ърнест Хемингуей беше чиста, безгранична - такава, каквато навярно вече не съществува на този свят. Нашата любов продължи много, много години, без надежди и желания. Очевидно ни свързваше пълната безнадежност, която и двамата изпитвахме. От всички жени, с които знаех, че е бил, уважавах единствено жена му Мери. Аз, както и Мери, ревнувах от неговите предишни жени, но бях само негова приятелка и останах такава през всички тези години. Пазя неговите писма и ги държа по-далеч от любопитни очи. Те принадлежат само на мен и никой няма да печели от тях. Докато мога да спра това!"

За периода на тяхното толкова дълго приятелство те са се виждали не повече от десет пъти. Може би платоничността и дистанцията са били начинът и за двамата да преглътнат интимните партньори, които всеки от тях среща и сменя често. Хемингуей от своя страна написва "Ние се влюбихме един в друг от момента на първата ни среща през 1934 г., но никога не сме били в едно легло.", а Марлене Дитрих потвърждва това - "Моята любов към Хемингуей не беше мимолетна привързаност. При нас просто не се получаваше да сме дълго време на едно и също място. Или той беше зает с някое момиче, или аз не бях свободна, когато той беше свободен."

Въпреки това, именно тази връзка, която и двамата запазват като платонична, продължава във времето и вдъхновява Хемингуей да напише едни от най-романтичните си любовни обяснения: "Аз забравям за вас понякога, както забравям, че сърцето ми бие.", "Не мога да изразя с думи това, че всеки път когато ви прегърнех, усещах че съм си у дома", "Вие сте толкова красива, че на вас трябва да ви правят паспортна снимка в пълен ръст.", "Марлене, обичам ви толкова страстно, че тази любов за винаги ще бъде мое проклятие."

В последните години от живота си Хемингуей е в много тежко здравословно състояние, което се дължи до голяма степен на непрестанната употреба на голямо количество алкохол. В по-младите си години той безпроблемно издържа на тези количества, но след като напуска Куба и се връща в САЩ, започва да чува гласове в главата си, да изпада в тежка депресия и, разбира се, не престава да пие. Близък до семейството му лекар - Джордж Савиерс, предлага Хемингуей да бъде настанен в клиника за широкоспектърни изследвания, но основната тема, свързана с психическите му проблеми, писателят избягва и крайно отрича. Малко по-късно му е открита тежка форма на захарен диабет - болестта, от която страда и неговият баща, който на края на дните си се самоубива. 

Постепенно Хемингуей започва да страда от тежка форма на параноя, да халюцинира и да си представя, че е преследван, подслушван и че животът му е заплашен от планирано покушение. Въпреки това, част от параноите му, свързани с активното подлушване от страна на ФБР, в последствие се оакзват истина.

За психиката на Хемингуей е препоръчано лечение с електрошок. След десет сеанса, той изгубва желание за живот, паметта си в голяма степен и способността да пише. По този повод казва: "Тези лекари, които ми правиха електрошок, не разбират писателите… Нека всички психиатри да се научат да пишат художествени произведения, за да разберат какво означава да си писател… какъв беше смисълът да разрушават моя мозък и да изтриват паметта ми, която представлява най-големия ми капитал, и да ме захвърлят към обикновения живот?"

Марлене Дитрих преживява много тежко заболяването на Хемингуей, който след изписването си от клиниката в Майо, вече в серозно напреднала форма на чернодробна цироза, и с още по-разклатена психика се застрелва с любимата си ловна пушка Bernardelli, без да остава предсмъртно писмо. След това Марлене написва "Наистина много ми липсва. Ако имаше живот след смъртта, той щеше да си поговори с мен сега, може би през тези дълги нощи. Но той е загубен завинаги и никаква печал не може да го върне. Гневът не лекува. Гневът от това, че той те е оставил сама, не води на никъде. Той казваше, че никога няма да ме остави. Но коя бях аз сред тези хора, които той остави - неговите деца, жена, всички, които зависеха от него, аз бях седмата спица на колелото. Мен той не ме вписваше в своите сметки."

След смъртта на Хемингуей, Марлене Дитрих издава книга, наречена "Азбука на моя живот", която от следвайки азбуката описва битови сцени и спомени от живота на актрисата.

През 1975 г. преживява инцидент, който спира кариерата й - в операта в Сидни залита и пада от сцената, след което вече не може да движи добре краката си и куца. Въпреки това, славата й не замира, а през 1984 г. излиза и филмът, посветен на живота й "Марлене", в който тя, по свое желание, не се появява в нито един кадър, а единствено дава съгласие да се направи запис на гласа й.

Марлене Дитрих умира 31 години след Хемингуей, на 92 години, в дома си в Париж, в резултат на нарушена  функция на сърцето и бъбреците. На надгробната й плоча е изписан цитат на един от любимите й поети Карл Теодор Кьорнер от сонета му "Прощаване с живота" - "тук стоя аз, на прага на моите дни".