Всяка четвърта жена в България е жертва на домашно насилие. Тази тъжна статистика сякаш вече не трогва никого. Случаите на домашно насилие са ежедневие. В последните пет години десетки жени са намерили смъртта си в ръцете на свой партньор или близък. В дадени ситуации жените са убивани в продължение на час, докато съседите им слушат, без да се намесят.

Beat изследва пронизителната тишина около домашното насилие. Интерактивната инсталация е провокация към общество, което реагира на всеки по-силен домашен шум, стига той да не е от скандал или побой. Beat стои на границата между лично и публично и поставя въпроси – къде свършва персоналният комфорт и започва гражданската отговорност и кога бездействието се превръща в съучастие. Beat е проект на Максим Стоименов (барабанист) и Перуна Керемидчиева (програмист) в съавторство с реални жени, преживели домашно насилие, и в партньорство с глобалната платформа за социално ангажирано изкуство Fine Acts.

Как се роди идеята за "Beat"?

Цялата кампания е една инициатива на Fine Acts, организация, която събира технически лица – програмисти, инженери заедно с артисти и активисти, и целта им да създават точно такива проекти, които по някакъв начин да хвърлят светлина върху социално значими проблеми. Те създадоха състезателен формат, тип хакатон, който се казва Fine Acts Labs, и оттам аз бях разпределен в ролята на човека, който се занимава с изкуство заедно с Перуна Керемедчиева, която обезпечава техническата част. Реално това беше пилотно издание на този формат.

Брифът беше свързан с правата на жените и можеха да се разглеждат различни гледни точки, примерно за неравноправието на работното място, неравностойното заплащане, дискриминация, стереотипи в медиите и т.н.

Ние избрахме темата за домашното насилие заради случая с Виола Николова. Изключително голямо впечатление прави, че в продължение на 50 минути, колкото и да си свикнал на разправии със съседи, някой е убиван, като най-вероятно е нещо, което не чуваш всеки ден. И наистина да не провериш какво се случва… Всъщност има някаква нагласа, че хората не трябва да се намесват. А иначе идеята с барабаните дойде с моя личен опит, с това, че винаги са ми правили забележки, докато съм свирил, и така навързах нещата.

В началото направихме една инсталация, която беше в съавторство с жени, преживели домашно насилие. Записахме писъците им и когато някой удареше по барабаните, се чуваше писък на тези жени. Тази арт инсталация открихме в CredoBonum. После се появи самото видео, което е социален експеримент, в един апартамент аз започвам да свиря със засечено време 50 минути и в него се вижда колко бързо реагират съседите на този шум.

Видеото имаше за цел да насочи към инициативата и самия сайт. На него може да се открие повече информация за това на кого можете да се обадите, ако станете преки или непреки свидетели на домашно насилие или ако самите вие сте били жертви. Има съвети за някои неинвазивни тактики, примерно ако не искате да позвъните и да попитате – К’во става тука, бе?!? Може да пробвате с: Имате ли топла вода, имате ли захар? Такива неща, които не ви поставят в пряка опасност. Понеже това е изключително емоционален акт и от двете страни: и на насилника, и на жертвата, и в момента, когато този акт е прекъснат, вие го секвате и се губи инерцията, и дори реално да не можете да направите нещо за жената, в този момент e възможно да спасите живота й.

Ти смяташ ли, че ситуацията с домашното насилие по някакъв начин се променя?

Вдигна се повече шум около това, че не ратифицирахме Истанбулската конвенция и имаше обществен дебат, за съжаление, обаче този дебат се разми отвсякъде. Защото всеки, дали с или без юридическо образование, взе отношение по темата. И това се използва като поредната медийна шашка, която да отклони вниманието на хората от конкретните проблеми. Цялата хомофобска и по-патриархална енергия беше канализирана, че това едва ли не е някакъв текст, който ще узакони трети пол.

Всяко едно поколение е формирано от средата и проблемът няма да изчезне изведнъж, той се предава в семейството на детето. Има жени, които прекарват целия си живот в такава среда, защото за тях това е нормално, това се е случвало на майка й, на баба й, това се е случвало на прабаба й. Особено в по-малките населени места, където има по-ограничен човешки ресурс и хората предпочитат да си останат в техните си затворени общества, това по-трудно може да бъде изкоренено. Но в по-големите общности хората имат по-голям достъп до информация, дори чисто медийно има много повече примери на силни жени, които проектират образ на независимост, и според мен е вдъхновяващо. Съответно жените все по-малко биха търсили някакви връзки, в които да им се казва какво да правят.

Според мен е въпрос на смяна на поколенията, а не толкова конкретно на някакви действия, които трябва да се извършват в момента. Не знам какъв натиск трябва да се наложи върху правителството, за да бъде ратифицирана конвенцията, евентуално такива протести, каквито имаше през 2013 г., такива мащаби може би биха променили нещо.  

Какво в кампанията оценяваш като най-важно?

Това, което най-много ми хареса относно кампанията, е, че много хора комуникираха свободно историите си във Facebook. Защото по принцип повечето ги е страх, просто не са готови да говорят - когато си преживял подобно нещо, искаш да го затвориш накъде вътре в теб и да го компартментализираш, да не ти влияe повече. Достатъчно дълго време си бил в ролята на жертва и искаш да го забравиш възможно най-бързо, затова е и много трудно да застанат с образа си. А с нашия проект се случи.

По-голямата част от хората, които коментираха във видеото, обстрелваха тези широко застъпени мнения – Ами тя си е виновна! – Защо не си е тръгнала… Нямаме представа какво е да изпитваш тази безпомощност, ако си финансово зависима и семейството на този човек също те тормози, ако той заплашва детето, ти си вързана. Чувстваш, че няма какво да направиш. Това, че жените не седят по собствено желание, а защото са заплашвани, е нещо, което много хора не осъзнават.

Но защо според теб съседите не реагират, когато става дума за такъв шум от домашно насилие, а при другия го правят?

Има нещо, което и хората, които участваха в проекта, обясниха, че съществува - Bystander Effect - колкото повече хора наблюдават един акт на насилие, толкова по-малка е вероятността някой да направи нещо, то е защото очаква другият да го стори. Това е единият аспект, другият е, че чувстваш, че нямаш достатъчно информация, за да се намесиш адекватно.

А защо не звънят в полицията?

Защото повечето пъти те не могат да направят нищо конкретно, не могат да влязат вътре, ако нямат заповед. Единствено заради шума биха могли да съставят акт за нарушение на обществения ред. Не могат да спасят жената, защото тя трябва да отиде да си извади медицинско удостоверение, а след това - ограничителна заповед. Тя трябва да го направи сама, но срокът преди да влезне ограничителната заповед в сила е 10 дни след връчването на насилника. В този период той може да направи всичко.

Имаше такъв случай: как една жена след като бе подала ограничителна заповед беше разстреляна публично.

Това, което трябва да се пречупи, за да може човек по-активно да взима роля в такива моменти, е просто да не се толерира насилието като цяло. Мъж-жена, жена-мъж, родители-дете, по цялата семейна верига.

Когато има такива сигнали, да се реагира и да се посочва кой е виновен.

Съществува възможност самата жертва да реагира и да каже: Това не е твоя работа! Тогава не може да направиш нищо, но по-добре да отидеш и да те напсуват, отколкото да не отидеш и да има фатален край.

Ти лично ставал ли си свидетел, чувал ли си такива звуци, и ако да, какво се е случвало по-нататък?

Аз пряко съм бил засегнат, мой много близък човек e бил жертва. И за съжаление аз тогава абсолютно нищо не можех да направя, защото ми звъннаха по телефона с думите: "Ела, ще ме убият, помогни ми!", а този човек беше на стотина километра от София (в този момент нямах шофьорска книжка). Тогава се почувствах изключително безсилен…

Но конкретно ситуация на улицата или където аз живея не мога да си спомня, най-вероятно съм бил свидетел и най-вероятно нищо не съм направил, защото щeше да ми остане като спомен.

Какво научи от жертвите?

Съществува някаква извънмерна воля и нечовешка сила на духа, които могат да превъзмогнат абсолютно всякакви обстоятелства. Защото това да се откъснеш от целия ти личен живот, който си градил до момента, понеже се е оказал някакъв кошмар, особено когато са намесени и деца и когато е възможно да си тормозен от цялото семейство на насилника и си абсолютно сам, е подвиг.

Жените, които участваха в проекта, са наистина герои.

По веригата на насилието кое за теб е най-страшното?

Проблемът е изключително комплексен. Първо, законодателството не е адекватно, за да може да се грижи за хората, които са в такива рискови групи. Второ, има една необразованост в обществото и няма емпатия към пострадалите. Разбира се, ние трябва да сме запознати с всички факти преди да се изказваме, защото има достатъчно хора, които се опитват да манипулират общественото мнение в своя полза. Вече е нормална поредната новина за жена, която по някакъв начин е била убита или насилена от партньора си, като цяло хората са обезчувствени от медиите. И реално трябваше да има такъв случай, в който жена е клана 50 минути, за да може лека-полека да се обръща някакво внимание. А иначе фаталните случаи на домашно насилие са ежедневни и са навсякъде, на 30 км от София ситуацията е тотално различна…

Например наскоро един симпатичен мъж ми продава кебапче, бира, и започва да крещи на жена си, питах го защо го прави, а той ми отговори: Аз ако не й крещя и не я бия, как ще ме уважава?!?

Този изграден модел не може да се промени с една инсталация или с една кампания, просто ако подхождаме с малко повече съчувствие и малко повече солидарност, това ще бъде началото да възобновим някаква човечност, която медиите се опитват да ни отнемат.

Те не го правят нарочно…

Но например при дебата за Истанбулската конвенция се чу отчетливо гласът на противниците на ратифицирането, но на жените, жертви на насилие, не се чу. Никой не ги покани в Панорама или в сутрешните блокове, за да се види лицето на пострадалите, да кажат те – Добре, аз съм човекът, който този закон или тази конвенция би трябвало да защитава. На мен ми се е случило това нещо.

И ако се беше чул гласът на хората, които са пострадали, може би щеше да има различна обществена нагласа.

За самата инсталация ще се опитаме да намерим по-голям отзвук и в съседни страни, и може би в страни, в които не е ратифицирана конвенцията, защото в Източна Европа е горе-долу еднаква ситуацията. От тази гледна точка ще се опитаме проектът да придобие по-международно лице, но това тепърва предстои.