С Влади се срещаме в един слънчев пролетен ден, когато времето обещава ново начало, безброй мечти и сила, за която не предполагаме. Посреща ме с огромна усмивка, две трапчинки и червен перчем. За Влади Гюров човек може да каже хиляди неща или пък да замълчи и да го послуша, думите му дават изначален смисъл отвъд болката, отвъд нещастията, отвъд самите нас, защото както казва Влади, ограниченията са само в ума ни.

Активен до безкрай, завършил телекомуникации в Техническия университет и бизнес администрация в Американския, работи за голяма телекомуникационна компания.

В сърцето му цъка велосипеден механизъм и желанието да изследва всички възможни лимити от първо лице.

Поводът, за да се видим, е инициативата Wings For Life, която ще се проведе на 6 май, започвайки по едно и също време на повече от 50 различни локации по света – 11:00 часа UTC, 14:00 часа в България. Влади участва за втора поредна година, в подкрепа на хората с травми на гръбнака и набирането на средства за откриването на лечение.

Веднага го подхващам с основния журналистически въпрос, защо подобна инициатива е важна за България и за света. А Влади в типичния за него стил, обръща с хастара питането…

Влади: Не е толкова важно нито за България конкретно или пък за света, важно е за тези хора, които живеят с този проблем и за техните близки.

А неговото естество е такова, че единството нещо в човешкото тяло, което не се възстановява, е централната нервна система. Гръбнакът и централната нервна система не се регенерират. И не само че не се възстановяват, но и към този момент по никакъв начин не подлежат на лечение.

Понеже аз съм пряко заинтересован от това нещо, следя в международен мащаб какво се случва. За щастие, правят се все повече и повече медицински експерименти, които целят да решат този проблем, но най-доброто нещо, което в момента се постига, е да започне процесът на регенериране на нервите, но те не преминават през мястото на травмата.

Именно Wings For Life e изключително важна в две посоки, инициативата цели да повиши информираността относно този проблем и, второ, да се събере по-сериозно количество средства, за да се вкара в наука и тя да реши в даден момент този наистина сериозен физически проблем.

Какво е правилното съчетание на методи в откриването на универсален лек за травмите на гръбначния стълб?

Подходите са два – единият метод е химичен, другият е механичен. Химичният включва определени медикаменти, които да провокират нервната система да започне да се самовъзстановява, другият начин е чисто механичен, който представлява някакъв набор от инструментариум, който посредством електрически стимулации да инервира долната част, която при човека с травма не работи. Това, което механично е постигнато до момента, е поставянето на супер микроскопични жички, които се вкарват в гръбнака и целта им е да пренесат информацията от мозъка до мускулите, тоест да прескочат травмата.

Според мен на първо време решението ще дойде комбинирано, от тези микроскопични жички, които да пренесат информация, и от химикали, които да не позволят на организма да отхвърли тези жички и да благоприятстват средата за пренос на информация.

Освен че е важно да се бяга на WFL, забавно ли е?

Аз знам за маратона от години, доста преди да се случи в България, и даже мислех варианти как да го реализирам тук. Интересното е, че първият маратон в София съвпадна с една доста пикова точка в моето желание да го реализирам и бях решил да задействам всичките си познанства по медиите, и съответно се появиха 360 като организация и ме попитаха дали искам да участвам. Даже предходната година обмислях да се натоваря в колата и да карам до Букурещ, за да участвам, но бях възпрепятстван.

Миналата година се събрахме в Борисовата градина, всички мои приятели, които са с някакво увреждане, дойдоха да уважат мероприятието, да покажат цялата си съпричастност към WFL. Някои бяха там символично, други бягаха през цялото време, но като цяло всички се забавлявахме.

Аз по маратони участвам с handbake-а ми. Чувал съм разни реакции, че това не е честно, защото съм с колело. Подхвърлят разни реплики: Лежи си, виж колко му е лесно.

Това ме забавлява, но все спирам да им обясня, каква е работата и че всъщност съм с колело, защото не мога да ходя.

Как реално се помага в събирането на средства? Какви са начините?

Направихме го експериментално с теб, свалих си приложението, регистрирах се, веднага ми излезе да платя някаква такса - 2 евро е, а максималната - колкото искаш. Трябва само да разполагаш с кредитна карта или дебитна, с която да платиш. Хората трябва да са спокойни, че плащането на тези пари е безопасно и отива за целта. Това е световна организация.

Важно е също така да са наясно, че дори да не тичат, могат да си инсталират приложението и по този начин даряват пари. Не е задължително да бягаш, ако искаш да го направиш – супер, преживяването е много готино, защото се събират супер свежи хора, приятелска атмосфера и няма състезателен характер, без значение дали си спортен човек, дали имаш добра физическа подготовка, тези фактори са елиминирани, цялата идея е да се направи добро и в същото време да има някакво готино преживяване.

Но и за участниците, които имат много добра физическа подготовка и искат да си предоставят предизвикателство, също е помислено.

Миналата година победителят в състезанието е човек в инвалидна количка… Който се надпреварва в Дубай на високи температури и в трудни условия като цяло…

Да, абсолютно нечовешко постижение. Това, което е направил този човек, е впечатляващо. Аз по никакъв начин не мога да се сравнявам с него, защото съм с колело със скорости, приспособлението ми позволява да измина много по-лесно по-дълго разстояние. А този човек е изминал огромно разстояние в обикновена инвалидна количка и то в тези условия. Нямам думи да опиша възхищението си…

Твоята история е разказвана доста пъти, едно момче на 18, едно шосе и един сблъсък с камион, който те оставя неподвижен от гърдите надолу… Какво би допълнил към това изживяване след 18 години?

Най-важното и най-поучителното от цялата тази ситуация е, че това нещо може да се случи на абсолютно всеки във всеки един момент. Тоест никой по никакъв начин не е застрахован от това изведнъж да се събуди в някаква болница и да се окаже парализиран до някаква степен - било то много тежко или пък по-леко… И никой не трябва да се мисли за недосегаем.

Носи се това мнение, че ние, колоездачите (включвам се и аз, защото активно карам колело), сме доста безразсъдни, че едва ли не си го търсим, но от друга страна нас пък никой не ни пази. Статистиката е доста плашеща за сериозно наранени и загинали колоездачи.

До известна степен хората са прави, че сериозните инциденти се дължат на безразсъдно каране и ние сме си виновни в повечето случаи. Така, както аз съм си виновен за това, което ми се случи, или пък онези луди глави, които карат даунхил. Това си е безразсъдно, но не е личен избор на човека. Това го кефи, това прави и няма никаква гаранция, че нещо няма да се случи.

Мен лично три пъти ме е удряла кола, преди да се подредя по този начин…

Другото нещо е, че човек може да е в кола и да му се случи подобно нещо и да придобие такава травма. Самият факт, че седим тук и си пием кафето, в следващия момент може да падне клон и да ни нарани.

Но в някои екстремни занимания има сериозно поемане на риск… И всеки, който ги извършва, е наясно с това.

Въпросът е да не навлизаме в тематиката кой е безразсъден и кой не е, това си е личен избор, а да говорим за това, че след като това нещо е станало животът не е свършил и човек трябва да продължи нататък и да действа, да не се самоизоставя.

Вижда се, че ти си човек с огромна енергия и живец, и не си се отчайвал твърде дълго, но мнозинството хора не са като теб…

На всяка моя публична изява наблягам на това, че станалото - станало, и това по никакъв начин не е нещо срамно, което да те спре и да те кара се отчайваш. Истината обаче е, че този процес е много индивидуален и няма как да кажеш на някого: не се отчайвай и това да подейства, всеки си го преживява по някакъв начин. Също така не всеки има късмета да има близки хора, които да му помогнат да мине през травмата. Аз лично се смятам за изолиран случай: първо притежавам вътрешната сила и в комбинация с това имам феноменално семейство и уникални приятели, почти нямам шанс да не постигна всичко, което искам.

Но все пак, ако имаш вътре в себе си искрата, желанието да продължаваш, независимо дали имаш хора, или не, ти ще намериш тези хора впоследствие. След като се пребих, до мен бяха семейството ми и няколко приятели. За 18 години обаче мрежата ми от приятели, наистина ценни като хора, не просто контакти във ФБ, се разрасна, тоест всичко зависи от теб – как се отнасяш към себе си, как се държиш в обществото, съответно и такива хора привличаш към себе си. И това, което мен ме кефи, е, че непрекъснато привличам хора с живец, луди, добри. На тази база аз лично не смятам, че България е гадно място за живеене.

Тъкмо щях да кажа, че средата тук не е благоприятна за хора с двигателни проблеми…

Да, наистина не е, но пак въпросът е как ще се настроиш. Единият вариант е да си кажеш - виж, там има един праг, аз дори не мога да дойда тук да пия кафе; другият случай е да си кажеш: гледай сега – аз имам среща с две готини мадами, отиваме да пием кафе, едната леко ще ме побутне на прага и ние ще си лафим и всичко е 6. Така че това са двата варианта.

И въпреки тежката травма на гръбнака се качвам с 28 човека на Мусала, скачам пет пъти от самолет и правя какво ли още не. И ще продължавам да го правя.

Колко активности всъщност упражняваш?

Най-важното за мен е, че последно прокарах ски. Дългогодишна мечта, научих се! Преди инцидента не съм се качвал никога.

Беше невероятно приключение. Отдавна бях решен, че ще мога да карам ски. Хора ми обещаваха, че ще проектират за мен такива, но така си и остана. Миналото лято, докато си седях в офиса и ми беше скучно, мисълта за ските отново дойде при мен. Вдигнах телефона и се обадих на една банка, за която бях държал мотивационни речи на семинари, и ги попитах дали няма някой разумен кредит за такова начинание. Те решиха да ме подкрепят и така тръгнах към намирането на подходящите специализирани ски за мен. А как се научих е още по-интересна история… След 4 години смятам да участвам в Олимпиада.

Намирането на колелото ми също е толкова откачено преживяване. Разказвам ви ги, за да видите, че не става дума само за пари, а за желание да преследваш целите си, да не се отказваш и да общуваш с хората.

Докато седях вкъщи една година след като се пребих, в един момент реших да напиша един много тъжен и затрогващ мейл към производители на хендбайкове. Че аз съм едно бедно момче, от бедна страна, но съм бил активен колоездач и въпреки травмата искам да продължа. Много от фирмите ми отговориха, но в крайна сметка отказваха да ми подарят така мечтаното колело.

Понеже се ровех в международни форуми, за да говоря с хора в същото положение и за това как се справят с текущия си живот, се запознах с една американка. Споделих й за мечтата си и тя ми писа за една американска фондация, която дава грант веднъж в годината на хора да сбъднат някаква спортна мечта - предизвикателство. Сумата е 2 500 долара. Седнах, написах това писмо, изпратих един топ с документи, включително подробна информация за доходите на баща ми, майка ми и сестра ми. Почнах да ги ръчкам периодично, една служителка се обърка да ми отговори, и аз не спирах да й пускам мейли всеки месец и да я питам какво става, има ли новини.

Докато не се събудих една сутрин, пуснах компютъра, отворих си пощата и вътре хоп – прочетох: "Честито, тази година вие получавате парите."

Продължавам с историята, имах приятел от Холандия, той ми намери човек с колело по мой размер и в моя бюджет. Колелото беше притежание на спортист със същата травма и същото телосложение. Тоест все едно беше направено за мен. На всичкото отгоре предишният собственик е спечелил с него олимпийска титла.

Ти какъв щеше да бъдеш, ако я нямаше тази травма, същият човек или друг?

Истината е, че не си задавам подобни въпроси, нито пък защо точно на мен се случи или какво бих бил…

Животът ни е твърде кратък, аз лично вярвам и в следващи животи, но понеже никой не се е върнал, за да разкаже, възприемам факта, че животът ни е тук и сега и трябва да вземем максимално всичко от него.

Три линии, които ти би извел, по които не спираш да се движиш…

Първото и най-важното нещо са близките ни хора – да ги уважаваш, обичаш и да им показваш, че те са важни за теб.

Второто – невъзможни неща няма, всичките ни лимити са в главата ни. Каквото не си пожелал, това не си направил.

Третото – да правиш добро. Да се стараеш да допринасяш в обществото. Не е нужно да познаваш някого. Това, което аз лично се старая да правя и се опитвам да заразя хората около себе си, е да правя добро на другите. Често само гледаме нашите си задници, да сме щастливи, да сме добре, да си имаме най-новия телефон, да обличаме красиви дрешки, но не сме единствените на тази земя.

По стечение на обстоятелствата има хора, чиято съдба не е толкова приятна, животът не се е развил по добър начин, имат нужда от храна, лекарства, но и да поговорят с някого. Също така има и хора с пари, които търсят човешки контакт, искреност.

И съм абсолютно готов да се закълна, че като правиш добро, доброто се връща обратно при теб.