Катя Стойкова: "Успях да заживея отвъд травмите"

В книгата си "Втора кожа" поетесата намира път след преживяното насилие като дете

Поезията на Катерина Стойкова през годините намери своите верни читатели, откриващи в стихотворенията й истинността и красотата на кратката форма, както и болката, която пречиства и освобождава. Тя е автор на поетичните книги "Птичка на перваза", "Как наказва Бог", "Въздухът около пеперудата" и други.

Със сигурност всички те водят до последната й книга "Втора кожа", защото Катя е имала смелостта да оголи миналото, в което като дете е преживяла насилие. Това обаче не е само историята на поетесата, а на всички хора, които са минали през травмата от насилието и имат сила да продължат напред, споделяйки и подкрепяйки останалите.

Благодарим ти, Катя, за всичко, което си!

Защо беше важно за теб да напишеш тази книга?

Когато нещо има да излиза, когато нещо иска да бъде изговорено, то непрекъснато се показва, непрекъснато прозира в написаното, в черновите, в корекциите. Аз тук просто нямах избор. Пишех едно и също стихотворение, по една и съща тема, година след година. Първите варианти на "Втора кожа" бяха готови далеч преди книгата ми "Как наказва Бог", но тогава нито бях готова да спра да пиша по темата, нито бях готова да отворя стиховете към света. И двете неща трябваше да се случат преди да можеше тази книга да излезе. И също преди да мога да нарека текстовете книга. Писането не беше чак толкова трудно. Трудно беше "живеенето" в тази енергия. Потъването до места, където трудно се диша и от които трудно се излиза. Защо беше важно за мен да напиша тази книга? Тя се написа сама. За мен беше важно да спра да я пиша. А единственият начин да спра да я пиша беше да я публикувам.

Тук искам да благодаря на редакторката и издателката си, Невена Дишлиева-Кръстева, за търпението, приемането и любовта, с които обгрижи и мен и книгата. Тя прекрасно разбираше, че имам да минавам през свои си лични процеси преди "Втора кожа" да стане публичен факт. Тя ме подкрепи през всяка фаза на моя процес, докато накрая, дни преди излизането на книгата, когато аз се чувствах изложена на показ и се притеснявах за ефекта на някои от стихотворенията, Невена ми каза следното "... тази книга вече не е с героиня Катя Стойкова - героинята е фикционален образ на момиченце, преживяло тежко детство - книгата е литература - всеки намира себе си вътре, не теб - затова си мисля, че трябва да се успокоиш..." И аз се успокоих. Истината е, че когато получавам писма от читатели, те ми пишат за своето детство, не за моето.

Какъв живот живее до този момент "Втора кожа"?

Сюрреалистично публичен и същевременно лично неин. Много от читателите носят свои втори кожи и доста приемат книгата като написана за тях и заради тях. Имам един все по-дълъг файл, в който си запазвам отзиви от читатели, които ми разказват за своя личен опит с насилието. Това не ми се е случвало с другите ми книги – да получавам толкова директна и емоционална обратна връзка с читателите.

Другото, което се случва само с тази книга, е че няколко читатели решиха, че "Втора кожа" трябва да достигне до повече хора, и купиха допълнителни бройки и ги разпратиха по регионални библиотеки, затвори, психолози, организации, работещи с жени и семейства, пострадали от домашно насилие. Ето повече информация за инициативата.

Когато си израснал с насилието, какви са начините да преработиш травмата?

Първо, добре е да видим, че има и друг начин на общуване. И да разберем, че насилието не е норма. После да спрем да се страхуваме. Да успеем да потърсим помощ. Всичко това изисква време, говорене, приемане. Терапия – под най-различни форми. И да помним, че има помощ, че имаме избор.

Второ, да достигнем до разбирането, че е наша работа от този момент нататък да се отгледаме сами, колкото и да ни се иска някой друг да се погрижи за нас и да ни обича и да ни защити по начина, по който сме имали нужда, когато сме били деца.

Трето, да помним, че често "естествената" ни реакция може да е нездравословна и да не e в наш най-добър интерес. И че излизането от позицията на жертва изисква отново и отново да правим избора да застанем в силата си. И да се научим как изглежда това, какво е усещането. Да тренираме мускула на самочувствието. Да намерим себестойността.

Четвърто, да се научим отново да слушаме себе си, да се свържем с малкото детенце, което живее отвътре, да го приласкаем и да разберем от какво се нуждае, и какво наистина иска. Да му покажем, а и да го убедим, че го обичаме.

Пето, помага да видим "себеподобни". Много сме. Съжалявам, че е така, но наистина сме много. И можем да служим за огледала един на друг и да се подкрепяме по криволичещия път на връщането към радостта. Последиците да си израснал с насилие са трагични и трайни, но също така предвидими и преодолими с работа и вътрешна честност. Дълъг път, но си струва. Ние, децата израсли в насилие, имаме нелеката задача да се лекуваме, и да се научим да казваме не на насилието – било от други към нас, от нас към други, или пък към самите себе си.

И не на последно място – една от стъпките към отърсването от болката и ужаса на детството е да върнем отговорността за насилието обратно към онези, които са го извършили. Да разберем, че не е било наша вина. Ние сме били просто деца.

Как трябва да се помогне според теб в едно семейство, когато е ясно, че в него има насилие?

Според мен има далеч по-квалифицирани хора, които могат да отговорят конкретно на този въпрос, но ето и моето мнение.

Първо, според мен трябва да се установи дали животът, или здравето на някой от членовете на семейството е в опасност. Ако това е така, според мен е уместно, а и спешно, да се приложи сила. Употребявам думата сила в смисъл на някакъв тип интервенция – дали обаждане до полиция, дали свикване на някакъв по-обширен семеен съвет, дали временно или постоянно напускане на дома от някого от семейството.

При всички случаи добре е "жертвите" (ах, как не обичам тази дума) да знаят какви са изходите от ситуацията. Те трябва да знаят, че имат избор и не са съвсем беззащитни.

А насилниците трябва да разберат, че има последствия за тяхното поведение. Задължително е да се разсее чувството за безнаказаност на насилника и чувството на безпомощност на "жертвата". Това поставя разговорът в семейството на друго ниво. На мен ми се струва, че за да се запази едно семейство, в което има насилие, има нужда да се лекува и семейството като цяло, и всеки член поотделно.

Как човек може да се справи с агресията според теб, и когато я изпитва, и когато я понася?

Била съм и от двете страни на това тъжно уравнение и имам какво да кажа.

Мисля, че с агресията, както и с други емоции, важно е да се поеме сто процентова отговорност за своето поведение. Например - АЗ изпитвам това, АЗ се държа така, това е МОЕ и задачата ми е да разгледам какви МОИ нужди не са посрещнати, пренебрегнати или непризнати, за да се надига в МЕН тази агресия. Да си дам време, да се успокоя, вместо да реагирам от място, където мога да нараня другиго.

Всички съдържаме всичко в себе си. Всеки от нас е един малък макет на света. Нека не се заблуждаваме, че не изпитваме агресия. Нека се сприятелим с нея, да я разгледаме отблизо, и да я приемем като част от нас. Да я обикнем? Да, ако можем, нека даже я обикнем, като част от трудната задача да приемем и обикнем всяка част от себе си.

Във "Втора кожа" има много примери за това приемане, привикване, приласкаване на трудни емоции. Заглавието на първото стихотворение в книгата е "Добре дошъл, Ужас", и оттам нататък се опитваме да се сдобрим с редица други състояния. Едва ли не ги приветстваме. Ето още заглавия: "Добре дошъл, Страх от баща ми", "Добре дошла, Депресия", "Обичам те, Желание да обвиниш", "Добре дошло, Желание да умреш", "Обичам те, Отказ да чувстваш", "Благодаря ти, Подозрение, че не те обичат", "Добре дошла, Ревност", "Добре дошло, Разочарование", "Здравей, Възмущение", "Обичам те, Самота", "Добре дошла, Болка от загубата", "Добре дошла, Агресия". Прекарала съм доста време в разглеждането на тези емоции и състояния. Едно от най-трудните неща, които някога съм правила. Също и едно от най-важните, за да мога да заживея отвъд травмите на израстването в насилие.

Какво би казала на хората жертви на насилие?

Ако са хора, на които това се е случило отдавна, бих казала: Дори и да не помниш какво се е случило, то работи вътре в теб. Потърси помощ. Пиши. Разкажи своята история. Кажи своята истина. Не си сам(а). Модерно е да се говори, че трябва обезателно да простиш. Не се натискай да прощаваш преди дори да си разбрал(а) и приел(а) как се чувстваш. Това също е насилие срещу теб. Нищо няма да се промени веднага. Може никога да не получиш извинение или дори разбиране, но въпреки това позволи на онова, което ти се е случило да те превърне в по-добро и състрадателно човешко същество.

Ако са възрастни, които сега са в ситуация на насилие, бих казала следното: Колкото и да не ти се вярва, имаш избор. Ти си там доброволно. Ситуацията не се подобрява с годините, а здравето значително се влошава. Заслужаваш да се погрижиш за себе си. Заслужаваш да си с някого, който не само казва, че те обича, а и се държи така. И – моля те, моля те. Не принуждавай децата си да живеят в тази ситуация. И най-вече не им казвай, че го правиш заради тях.

Ако са деца бих им казала следното: Не е твоя задача да пазиш мира вкъщи. Родителите ти не се карат заради теб. Ти си невинно дете. Не е правилно някой да те удря, по каквато и да е причина. Не е нормално да се страхуваш от родителите си или те да те заплашват. Не е нормално да те карат да мълчиш и да се срамуваш заради тяхното поведение. Пази се. Имаш ли баба, дядо, леля, чичо, учител на когото да кажеш? Опитай се да запазиш любовта към себе си. Ако я изгубиш, ще ти е трудно дълго време след като пораснеш и си тръгнеш от вкъщи. Знам какво ти е, Дете. По-силно си, отколкото предполагаш. Задачата ти е да оцелееш и да пораснеш и да заживееш по-добре.

А на насилниците бих казала следното. То е стихотворение от предишната ми книга на български, Как наказва Бог (ICU, 2014).