Хорхе Луис Борхес

Борхес и дарът на слепотата

За Борхес се пише и говори много, но като че ли всичко казано за него е недостатъчно. Определян е като икона на постмодернизма, един от най-значимите писатели на двадесети век, и какво ли още не. През 1961 г. печели голямата награда Formentor, която си разделя със Самюъл Бекет, което бележи началото и на неговата световна слава – произведенията му започват да се превеждат и издават по целия свят, става гост-лектор на множество университети, както в Европа, така и в САЩ.

Слепотата, която той самият познава, се е предавала по бащина линия шест поколения назад в неговото семейство. Борхес не става изключение, но това, което успява да направи той, е да превърне заболяването си в източник на вдъхновение и творчество. Макар и повтаряйки болестта на предците си, от една страна ослепявайки, от друга той става първият мъж от шест поколения, който въпреки това се превръща в писател и трансформира липсата на зрение в една нова сетивност.

Борхес се ражда на 24.08.1899 г. в Буенос Айрес, в близост до центъра на града, в къщата на своята баба по майчина линия. Неговото пълно име е съставено от имената на баща му и дядовците му по бащина линия. Бащата на Борхес е писател и драматург, поклонник на Дж. Б. Шоу, отстояващ анархистки прагматични възгледи и, както обичайно се цитира този факт – вегетарианство. Превеждал е от английски Омар Хаям, преподавал на английски език философия и психология.

Борхес казва, че ако трябва да определи кое е най-значимото събитие в живота му, това е библиотеката на баща му. Майката на Хорхе Луис Борхес, Леонор Асеведо Суарес, е преводачка и произлиза от стара уругвайска креолска фамилия, играла активна роля в испанската колонизация на Южна Америка, и често разказвала за подвизите на своите предшественици.

Още от детските ми години, когато слепотата порази баща ми, в нашето семейство мълчаливо се знаеше, че аз ще трябва да осъществя в литературата това, което обстоятелствата не позволиха да извърши моя баща. Това се считаше за подразбиращо се, а подобни убеждения са много по-силни от едно обикновено пожелание.

През 1938 г. напълно загубил зрението си, умира бащата на Борхес. Тогава, в своите спомени, Борхес разказва за нещастието, което се случва с него самия: "На Бъдни вечер, 1938 г., тогава, когато баща ми умря, с мен се случи нещастен случай. Бързах нагоре по стълбите и изведнъж почувствах, че нещо раздира скалпа ми. Оказа се, че съм се ударил на прясно боядисаната рамка на отворения прозорец. Въпреки, че ми беше оказана първа помощ, раната се възпали, прекарах една безсънна седмица, с халюцинации и висока температура. Една вечер изгубих способност да говоря и бях отведен в болницата, спешно се налагаше операция. Започна съсирване на кръвта и цял месец бях в безсъзнание, намиращ се между живота и смъртта..."

Още по-ярко Борхес описва това събитие в разказа си "Югът" – "В последните дни на февруари 1939 година му се случи нещо неочаквано. Сляпа за греховете, съдбата може да наказва безмилостно и най-дребната небрежност. Тази вечер Далман се беше сдобил с непълно издание на "Хиляда и една нощ" на Вайл; изгаряйки от желание да разгледа тази находка, той не дочака асансьора и бързешком почна да изкачва стълбите; в тъмното нещо се блъсна в челото му — прилеп ли беше, птица ли? По лицето на жената, която му отвори входната врата, видя изписан ужас; а ръката, която прокара по челото си, се обагри с кръв. Беше се ударил в ръба на прясно боядисано прозоречно крило, което някой бе оставил отворено. Далман успя да заспи, но още призори беше вече буден и от този миг насетне всичко му причиняваше ужасни страдания. Изгаряше го треска, а илюстрациите на "Хиляда и една нощ" доукрасяваха кошмарите му. Навестяваха го приятели и роднини и с пресилена усмивка твърдяха, че изглежда много добре. Далман ги слушаше, обзет от някакво леко вцепенение, и се чудеше защо никой не забелязва, че той е в ада. Осем дни му се сториха осем века. Един следобед домашният му лекар го посети с още един лекар и двамата го заведоха в клиниката на улица "Еквадор", за да му направят рентгенова снимка. Във файтона на път за там Далман си помисли, че ако е в чужда стая, най-сетне ще може да заспи. Почувства се весел и словоохотлив; щом пристигна, го съблякоха, обръснаха му главата, пристегнаха го към една маса, осветиха го до ослепяване и замайване, преслушаха го и после някакъв мъж с маска заби в ръката му игла. Събуди се от силно гадене с бинтована глава в някакво тясно помещение, подобно на кладенец, и в дните и нощите след операцията разбра, че до този момент е бил само в преддверието на ада. Ледът съвсем не разхлаждаше устата му. През тези дни Далман мразеше всичко у себе си; мразеше своето Аз, естествените си нужди, унижението, наболата по лицето му брада. Понасяше стоически болезнените процедури, но когато хирургът му каза, че насмалко е щял да умре от сепсис, Далман се разплака, обзет от жалост към съдбата си. Физическите страдания и постоянното предчувствие за тежките нощи не му бяха позволили да размишлява за такова абстрактно нещо, като смъртта."[1]

Снимка: Getty Images
 

В биографиите на Борхес тази травма е определяна като първоначалната причина за по-нататъшното намаляване на зрението му. Истината е, че това, което достига до нас като свидетелство са описанията, които той дава подробно в написаното от него, но не е ясно какъв е бил механизмът за настъпването на слепотата. Така или иначе, след този инцидент, неговото зрение започва прогресивно да намалява. Основни причини за това според съвременната офталмология могат да включат промени в клиничната рефракция и нараняване на окото, катаракта, глаукома с отворен ъгъл и дегенерацията на вътрешните структури на очната ябълка.

Самият Борхес е твърдял, че има наследствена катаракта. Катарактата е помътняване на естествената леща на окото. Основното оплакване при това заболяване е постепенно намаляване на зрението. Популярното название е "вътрешно перде", защото пречи на ясното виждане според плътността на лещата. При развитието на катаракта, при някои хора се увеличава диоптъра за далече, други свалят очилата за близо, а трети имат двойни образи, когато гледат само с едно отворено око.

През 1950 г. Борхес е избран за президент на Обществото на аржентинските писатели, което е в опозиция с официалната власт, и едновременно с това получава място на преподавател по английска литература в Буенос Айрес.

През 1954 г. претърпява отново няколко операции по повод нарушеното си зрение, самият той говори за шест на брой. Последните години на Борхес са белязани от познанството му с Мария Кодама, което трудно би могло да се поддаде на романтично-любовна интерпретация. Въпреки това, тя му съдейства за научната му дейност, като записва това, което той диктува, чете му текстовете, които той после превежда и го съпътства навсякъде.

В есето си, озаглавено "Слепотата" той пише "Казах си: "Тъй като изгубих обичайния свят на привидностите, трябва да създам друго нещо: трябва да създам бъдещето, онова, което се случва на видимия свят, който фактически изгубих."[2]

И малко по-късно добавя - "Ако слепецът мисли така, той е спасен."

[1] Вж. "Смърт и компас", ИК "Труд", 2004 г., превод от испански – Десислава Николаева;

[2] Вж. "История на вечността", Изд. "Парадокс", 1994 г., превод от изпански – Румен Стоянов;

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види