"Неспособен да разбера твоята форма, аз те виждам навсякъде около мен. Твоето присъствие изпълва очите ми с любовта ти. Тя смирява сърцето ми, защото ти си навсякъде."

Ето с тази поетична част завършва "Формата на водата”, който по всички правила за правене на приказки, изплува и акустира като победител. Моето лично, дълбоко песимистично "аз" знае, че такива филми жънат успех и може би това е в реда на нещата, просто се надявам приказните сюжети, които са толкова лесни за експлициране, да не се завръщат единствено, за да ни напомнят, че изкуството може да те докара до диабет. И все пак справедливостта изисква да се кажат няколко важни неща за този филм:

Действието се развива през 60-те години в Америка, в лаборатория, в която младата няма чистачка Елайза (Сали Хокинс) случайно се натъква на същество, което много прилича на човек, но все пак не е. Любопитно е да се проследят различните тълкувания на "съществото”, които се появяват след премиерата на филма – човекът-амфибия, човекът-риба, морско чудовище - каквото още си поискаме може да бъде това човекоподобно. За него постепенно се разбра, че има разум, отговаря на човешкия език и дори харесва музиката. (Филмът е сладостно озвучен с парчета на Глен Милър и Анди Уилямс, защото все пак става въпрос за любов, но музиката е преди всичко на Александър Деспла).

Тези негови качества впечатляват не само лекаря, който излседва странната му природа, но и Елайза, която се влюбва в него и пожелава да го спаси.

Тя, колегата й, която знае езикът на немите Зелда (Октавия Спенсър) и съквартирантът й – неуспял стар художник – гей, живеят във време, което не е леко за никого от тях и затова можем да видим множество кадри, естетически документиращи покрайнините, отредени за тези, които не са приети.

"Формата на водата” е приказка. Тя е романтична до клишираност, със сюжет в който женската самота и вгнездена в нея страст се сблъскват с тъжната съдба на чудовището, което по някакъв начин се е оказало в обсега на интерес на американските и руски тайни служби. Все пак обаче, трябва да се има предвид, че лентата засяга "нашите” теми – за дискриминацията, страха от различния и решението, което се взема най-лесно – да убием ужасното.

От друга страна обаче, Гийермо дел Торо, ни предлага още едно решение, което изкуството толкова добре умее да експлицира – не да убием ужасното, а да правим секс с него. А който не ги умее тези неща – става точно като самото ужасно. Добре позната психо-мит-о смес, която тръгвайки от немотата на Елайза стига до мюзикъла в жанра. Всичко това, разбира се, е въпрос на вкус.

"Формата на водата” в контекста на филмовите награди на 2018 г., е заобиколен по-скоро от тежко реалистични сюжети. Дел Торо тръгва смело с наградата "Златен лъв”, а впоследствие и - "Златен глобус” за най-добър режисьор, и предполагам, че ще продължи по този път. Неговите фенове са упоени от последната му работа, която окачествяват като най-хубавата – тя е притегателна със своята странност и междувидова романтика, която в крайна сметка ни изхвърля всички на брега на съмнението за формата на това, от което екзистенциално сме направени. Дел Торо трърди, че знае отговора.