Всеки сблъсък със смъртта носи отчаяние, чувство за безпомощност и непреодолима мъка. Да приемем, че даден човек вече го няма, е трудно за осъзнаване и още по-трудно за преодоляване, особено когато починалият е наш близък. Колкото и безчувствено да звучи обаче дори след смъртта животът продължава и светът не спира, за да почака мъката да напусне сърцата ни. В някои култури дори честването на смъртта на човека представлява по-скоро празник на неговия живот. У нас има вярвания, че опечалените трябва да носят тъмни дрехи и жалейки, закачени на тях в знак на траур, а мъжете да не бръснат брадите си 40 дни. Опечалените не трябва да вдигат наздравица или да се забавляват, за да не нарушат траура в чест на починал близък и да не осквернят паметта му.

На някои места по света обаче, когато някой почине, ритуалите са по-скоро тържествени, за да отпразнуват пълноценния живот на този човек. Това не означава, че близките не са потънали в скръб, но те спазват празничния тон на събитието, за да може духът на покойника да напусне света щастлив, че близките му са добре и мислят за него. Това е неговото изпращане към Райските порти, където ангели ще закрилят душата му.

Проучване сред 2000 британци през 2014 г. показва, че 54% от тях предпочитат погребението им да бъде "празник на живота", отколкото горчиво-мрачна панахида. 48% казват, че предпочитат празненството да бъде тематично, посветено на любимото им хоби, футболен отбор, цветове и музика.

Ето защо във Великобритания погребалните ритуали претърпяват трансформация през последното десетилетие. Британците избират да почетат с усмивка живота на починалия и неговите постижения, вместо да го оплакват. Погребалната церемония се превръща в ретроспективна лента на щастливите спомени за починалия, отколкото в поглед към отвъдното. Тонът е щастлив, а облеклата са всичко друго, но не и траурни.

В САЩ подобна практика е установена още преди години и много американци започват да планират празненствата по повод собствената си смърт още през 70-те години на миналия век. Познатото джаз-погребение в Ню Орлиънс e смесица от европейска традиция и вярване на нигерийското племе Йоруба, че смъртта е повод за празник, честващ преминаването на живот в отвъдното. Празнува се с изпълнения на духови инструменти. В миналото този тип погребения били характерни за отдаване на чест, когато починалият е бивш военен. През 19-ти век афро-американците изпращали по този начин представителите на музикалната гилдия. След погребването на починалия се свирят маршове, песни, които са му били любими, и различни жизнерадостни и ритмични мелодии.

Племето Мах Мерив Малайзия също изпраща покойника с празник. Шаманът слага начало на ритуала с благословия, а тя е последвана от жизнерадостни песни и танци цял ден, докато слънцето залезе.

В Корея също има установена традиция погребалните ритуали да наподобяват празненство. Смъртта сама по себе си се възприема като празник с много музика, танци, алкохол и дори игри. Професорът по фолклористика Lim Jae-hae от университета Андон обяснява, че "исторически погледнато, корейците виждат в погребенията възможност да превъзмогнат мъката чрез смях".

В Индонезия, когато човек умре, тялото му се потапя във формалдехид, което го мумифицира, оставя се в къщата на семейството, докато всички близки се съберат и през това време мумифицираното тяло е обгрижвано като жив човек – включително го хранят. Погребението се счита за по-важно събитие от сватба или каквото и да е друго подобно. Отсъствието от погребение е недопустимо, а щом се съберат всички близки и роднини, се организира голяма забава с музика и танци. Когато забавленията приключат, тялото се отнася тържествено в гроба.

Разбира се, празничното погребение не е за всеки. Някои хора предпочитат трезвото достойнство на церемониалното църковно опело. Погребението може да бъде тържествено и без да бъде празнично и няма нищо нередно в това близките на починалия да получат своята възможност да оплачат загубата му и да излеят мъката си, когато го изпращат. Въпреки това, тези традиционни начини да кажеш последно сбогом също са възможност да бъдат споделени съвместните спомени, споделените моменти и да се почете личността на човека, който вече не е сред живите.

На много места по света хората вярват, че в определено време от годината (обикновено през есента), Райските врати се отварят и душите на нашите починали близки навестяват земята. Това са дните, посветени изцяло на празниците, с които се посрещат духовете на нашите предшественици от отвъдното. Празниците на Вси Светии и техните еквиваленти в различните странисъщо се честват с песни и танци, богати трапези и споделяне на хубави спомени за починалите.