Цензурата в света на изкуството. Със скандал към прогрес
Съвсем скоро едни от най-престижните арт институции решиха да откажат присъствие на някои провокативни творби, възмущавайки поддръжниците на свободата на словото, които стават все по-загрижени за траекторията на тази тенденция.
След протести на защитници на животните музей Соломон Гугенхайм в Ню Йорк отказа инсталация с брутални видеа – едното с татуирани прасета, които се сношават, а другото с питбули на бягащи пътеки, както и скулптора с живи насекоми и гущери - част от изложбата "Изкуството и Китай след 1989: Театърът на света" ("Art and China after 1989: Theatre of the World"), сътворена от съвременни китайски артисти. В същия месец, след остра критика в социалните мрежи, Лувърът взе решение да премахне "вулгарния" Domestikator – голяма скулптора на холандския художник и дизайнер Йоп Ван Лишуут, изобразяваща човешка фигура, проникваща (в сексуален смисъл) в четириного животно. Структурата, наподобяваща Лего фигура, трябвало да бъде изложена в Градините на Тюйлери в Париж, до Лувъра, като част от ежегодния Международен панаир на съвременното изкуство. (Впоследствие Център Жорж Помпиду се съгласява да приюти творбата.)
Спорните действия на музеите са добър повод за кратка ретроспекция на творбите в съвременната история, които макар и определени като неприемливо шокиращи, са именно тези, които променят начина, по който мислим за изкуството. Следват 8 произведения, които шокираха, но и помогнаха да се предефинира същността на изкуството.
Любопитен да разбере дали произведение на изкуството може да бъде създадено чрез премахването на части от платното - чрез изтриване вместо обичайното добавяне с молив, четка или длето - Робърт Раосенбърг убеждава своя приятел абстракциониста Вилем де Кунинг да жертва своя рисунка за експеримента. Резултатът е "Изтритата картина на Кунинг" или една хартия без картина, предизвикваща наблюдателите да решат дали картина без картина изобщо може да се нарече картина или пък дали изложената творба е празната рамка, която обгражда липсата – скулптура, която пази мястото на една безкрайна загуба. Официално творбата е изложена за пръв път през 1963 г., но Раосенбърг я показвал в своето студио и така станала популярна. Някои критици счели, че унищожаването на картина на Кунинг е вандализъм, но други признали концепцията на Раосенбърг. Музеят за съвременно изкуство в Сан Франциско я купува през 1998 г.
Ако скандалният "Фонтан" на Дюшан, бидейки неизползван съд за човешки отпадъци, може да бъде идея, прегърната от света на изкуството, вероятно не трябва да се изненадваме, че на определен етап някой артист решил да експериментира със собствените си екскременти, опитвайки се да създаде произведение на изкуството. През 1961 г. италианският авангардист Пиеро Манцони пълни 90 консерви с 2 700 грама от собствените си фекалии. Тази творба се смята за добре премислен отговор на ироничен коментар, който баща му, който притежавал фабрика за консерви, направил веднъж, сравнявайки работата си с екскременти. Миналото лято, една от консервите на Манцони бива закупена на аукцион за 275 000 евро.
Съставена от 39 места на празнична триъгълна маса, които почитат приноса на жените към културата (от Сафо до Вирджиния Улф), творбата на американката Джуди Чикаго е посрещната противоречиво – аплодирана за пионерската си перспектива и подигравана за шокиращата си вулгарност. Основни в творбата ръчно рисувани китайски чинии, декорирани с цветен символ на пеперуда, наподобяващ вулва. Британката и скулптор в съвременното изкуство Корнелия Паркър остро критикува творбата, отбелязвайки, че е съставена от "прекалено много вагини" и "се отнася по-скоро до егото на Джуди Чикаго, отколкото до горките жени, които уж издига. Ние сме просто снижени до вагини, което си е направо депресиращо."
Повече от една иконична стена пада през 1989 г. В нощта на 15-ти март, осем месеца преди да изблъскат стените на берлинската стена, екип от строителни работници е пратен на площада до Федералния съд в Ню Йорк, за да нареже на парчета 36-метровата и висока 3.6 м барикада от стомана, издигната там 8 години по-рано. Първокласната скулптора от американския художник Ричард Сера е предназначена да взаимодейства с преминаващия през площада - място, през което обикновено се преминава бързо, транзитно. Чрез "наклонената дъга" зрителят усеща себе си и движението си през площада. Както отбелязва самият Сера: "Докато се движи, скулптурата се променя. Свиването и разширяването на скулптурата е резултат от движението на зрителя. Стъпка по стъпка възприемането не само на скулптурата, но и на цялата обстановка се променя." За съжаление обаче, работещите в района най-често се оплаквали, че тя им пречи, когато искат да обядват навън. Твърдейки, че произведението осигурява подслон за терористи и вандали, заседателно жури решава, че минималистичната скулптура трябва да бъде премахната и прибрана в склад.
През май 1983 г. не всеки наблюдател на нереалната гледка от 11-те острова в залива Бискейн в Маями, обградени от розови платна от полипропилен в продължение на 2 седмици, възприемал проекта на Кристо и Жан Клод като приказна магия. Природозащитници протестирали срещу инсталацията, разтревожени от дългосрочното влияние на общо 603 870 квадратни метра площ от синтетичен плат, простиращ се през хабитата на ламантини (морски крави) и орли-рибари. Всъщност дискусията, която предизвиква творбата на Кристо и Жан Клод, принуждавайки местните власти и жители да обсъждат уязвимостта на околната среда, в която живеят, била именно една от целите на артистите.
На всеки пет години за британския артист Марк Куин започва 5-месечен период, в който източва 5 литра от своята кръв, за да ги излее в полупрозрачен, охладен модел на лицето си. Резултатът от неговата работа е поредицата от автопортрети, в които Куин може смело да заяви, че е вложил повече от себе си, отколкото който и да е друг артист. За някои автопортретите под името Self (в превод: Аз / Същност) са нищо повече от зловеща, вампирска сензация. За други обаче, острият и дързък подход в творбата допринася за традицията в жанра на автопортретите, в името на която са работили и работят велики артисти като Рембранд, Ван Гог и Синди Шърман – жанр, който често изтъква крехкостта на съществуването ни.
Като реплика на иконичната за британското изкуство "The Physical Impossibility of Death in the Mind of Someone Living" (1991, в превод: "Физическата невъзможност на смъртта в ума на живия") на Деймиън Хърст, чешкият артист Давид Черни създава смелото си произведение: аквариум, в който е затворена плаваща скулптура на сваления от власт иракски диктатор Саддам Хюсеин. Според някои творбата поставяла Саддам прекалено близо до ролята на жертва. За други била графично издържана. Планирана за изложба в Миделкерке, Белгия, в началото на 2006 г. тя бива отказана с решение на кмета на града Мишел Ландуит - от страх, че "определени групи от населението може да я намерят за твърде провокативна".
Най-често призивът за цензура идва от обидени наблюдатели, а не от предпазливи куратори. Такъв е и случаят с огромната надуваема скулптура на Пол Маккарти, озаглавена "Дърво" и издигната като част от коледна изложба на площад "Вандом" в Париж през 2014 г., която впоследствие бива разрушена от вандали и следователно премахната. Веднъж изтъкната приликата между скулптурата и секс играчка за анално проникване, сходството повече не могло да бъде отречено. Нито пък артистът се измъкнал невредим: на мястото на инсталацията възмутена гражданка зашлевила Маккарти цели три пъти преди да изчезне в тълпата.
Историята на изкуството е белязана от редица скандални произведения, разпалили обществен дебат. Как решаваме кое е изкуство и кое не е – какво е порнография и какво не е? Скандалът идва със секса, фекалиите, властта. Но трябва ли да има нещо забранено за артиста? Друг е въпросът къде трябва да бъде видяна дадена творба: дали от минувачите по площадите или само прибрана в галериите с контролиран достъп на малолетни. Работата на артиста е да провокира, да шокира, да ни тревожи и да ни предизвиква, да се подиграва – да очертава нови граници, да си играе с тях – Et Voilà, да ни променя. Друг въпрос е как ние се отнасяме с изкуството му - дали дъгата на Сера пречи на обяда ни навън или пък променяме движението си според нейното? Ще си купим ли лайно за 275 000 евро? Какво е цензурата за артиста, ако ние решаваме какво ще правим с изкуството му? Цензурата не е за него, а за всички нас.
