През XVII в. в Холандия цари строг ред: богати и бедни, католици и протестанти, господари и слуги. Когато Грийт става прислужница в дома на художника Йоханес Вермеер, тя знае ролята си – пране, чистене и грижа за шестте деца на господаря. Освен това смята, че ще се справи с пресметливата му тъща, с неспокойната му, вечно бременна жена и със завистливата им готвачка. Никой не очаква, че младото момиче ще стане част от света на големия художник. Растящата им близост кара околните да шушукат, а когато той я рисува тайно с перлените обици на жена си, клюките прерастват в истински скандал, който коренно променя живота на Грийт.

Написан с изяществото на старите холандски майстори, този удивителен роман съчетава по магически начин исторически детайли и художествена измислица. Изпълнен със страст и поезия, той е истинска литературна перла.

 *  *  *

1664 г.

Мама не ме беше предупредила, че ще дойдат. После ми каза, чене искала да им изглеждам притеснена. Изненадах се, защото си мислех, че ме познава добре. На чуждите хора щях да им се видя спокойна. Аз не бях някоя малка ревла. Само мама можеше да забележи как брадичката ми се сковава и големите ми очи стават още по-големи.

Докато режех зеленчуци в кухнята, дочух гласове пред входната врата – женски глас, искрящ като излъс-кан месинг, и мъжки – приглушен и тъмен като дървото на масата, на която работех. В нашата къща рядко се чуваха такива гласове. Те ме караха да си представям меки килими, книги, перли, скъпи кожи.

Доволна бях, че съм изжулила здраво стъпалото пред прага.

Маминият глас – като къкрещо гърне – долетя откъм преднатастая. Идваха в кухнята. Побутнах встрани накълцания праз, оставихножа на масата, обърсах ръце в престилката си и стиснах устни, за дане треперят.

Мама застана на вратата с очи като две предупреждения. Жената зад нея трябваше да понаведе глава, защото беше много висока, по-висока от мъжа, който влезе последен.

В нашето семейство всички сме дребни, дори баща ми и брат ми.

Жената изглеждаше така, сякаш я е брулил вятър, макар този денда не духаше. Шапката ѝ беше килната настрани и изпод нея се подаваха руси къдрици, накацали на челото ѝ като пчели, които тя на няколко пъти пропъди нетърпеливо. Трябваше да си приглади яката,която не беше добре колосана. Смъкна сивата пелерина от раменете си и аз видях, че под тъмносинята рокля расте бебе. То щеше да се появи на бял свят до края на годината, ако не и по-рано. Лицето на жената приличаше на голяма овална чиния – ту блясваше, ту помътняваше. Очите ѝ бяха две светлокафяви копчета – цвят, който рядко вървеше с руса коса. Преструваше се, че ме наблюдава внимателно, но не можеше да задържи върху мен погледа си, който сестрелкаше из стаята.

– Значи това е момичето – каза рязко тя.

– Да, това е дъщеря ми Грийт – отвърна майка ми.

Аз кимнах почтително на мъжа и жената.

– Малка ми се вижда още. Дали ще е достатъчно здрава и силна?

Докато се извръщаше да погледне мъжа, една гънка на пелеринатаѝ закачи ножа, с който режех зеленчуците, събори го от масата и тойсе завъртя по пода. Жената изписка.

– Катарина – каза кротко мъжът. Произнесе името ѝ така, сякаш устата му бе пълна с канела.

Жената млъкна и се постара да изглежда спокойна.

Аз пристъпих, вдигнах ножа и го избърсах в пре-стилката си,преди да го оставя на масата. Острието беше закачило зеленчуците. Върнах едно отместено морковче на мястото му.

Мъжът ме наблюдаваше с очи, сиви като морето. Имаше издължено остро лице с неподвижно изражение – за разлика от лицетона жена му, трепкащо като пламък на свещ. Беше голобрад и нямаше мустаци, което ми хареса, защото така изглеждаше чист. Носеше черно наметало и бяла риза с красива дантелена яка. Шапката похлупваше косата му, червена като мокра от дъжда тухла.

– Какво си захванала тук, Грийт? – попита той.

– Режа зеленчуци, господине. За супата.

Винаги подреждах зеленчуците в кръг, всеки вид в отделентриъгълник, като резени на пита. Тази имаше пет резена: от червенозеле, лук, праз, моркови и ряпа. Заглаждах ги с ръба на ножа, а в средата заоблях морковено колелце.

Мъжът тупна с пръст по масата.

– По реда, в който ще ги изсипеш в тенджерата, ли си ги разпределила? – заинтересува се той, оглеждайки кръга.

– Не, господине.

Поколебах се. Не можех да обясня защо съмсложила в този ред зеленчуците. Просто чувствах, че така трябва даса наредени, но ме беше страх да му го кажа.

– Виждам, че си разделила белите – рече той и посочи ряпата илука. – А също и оранжевия и червения цвят, и те не са един до друг. Защо така? – Вдигна ивичка червено зеле и парченце морков и гиразтръска като зарове в шепата си.

Погледнах към мама, която ми кимна лекичко.

– Тези два цвята се бият, когато са един до друг, господине.

Той изви вежди, сякаш не беше очаквал такъв отговор.

– Дълго ли подреждаш зеленчуците, преди да ги сложиш в тенджерата?

– О, не, господине – отвърнах смутено аз. Не исках да си помисли, че лентяйствам.

С крайчеца на окото си зърнах някакво движение. Иззад касатана вратата сестра ми Агнес клатеше глава. Аз не лъжех често. Сведохпоглед.

Мъжът се извърна леко и Агнес изчезна. Той пусна парченцатаморков и зеле в техните триъгълници. Част от зелевата ивичка падна върху лука. Щеше ми се да се пресегна и да я наместя. Не го направих, но той разбра, че искам. Изпитваше ме.

– Стига толкова приказки – заяви жената. Макар че беше раздразнена от неговото внимание към мен, тя се намръщи насреща ми.– Ами до утре, нали така?

Погледна към мъжа, преди да излезе забързано от кухнята, последвана от майка ми. Мъжът хвърли още единпоглед към бъдещата супа, после ми кимна и тръгна след жените.

Когато мама се върна, аз седях до кръга от зеленчуци. Чаках дазаговори. Беше сгушила рамене, като да е премръзнала от зименстуд, макар да беше лято, а кухнята – сгорещена.

– От утре им ставаш прислужница. Ако се справяш добре, ще типлащат по осем стайвера на ден. Ще живееш при тях.

Стиснах устни.

– Не ме гледай така, Грийт – каза мама. – Няма как, след като баща ти си загуби работата.

– Къде живеят?

– На Ауде Лангендейк, където се пресича с Маленпорт.

– В католическия квартал? Значи са католици?

– Ще можеш да си идваш в неделя. Те не възразяват.

Мама свишепи около ряпата, загреба я заедно с малко зеле и лук и ги пусна втенджерата с вода, която чакаше на огъня. Резените, които бях оформила толкова старателно, се развалиха.

Изкачих се по стълбата да ида при татко. Той седеше до прозореца в предната част на тавана, където светлината обливаше лицетому. Ако можеше изобщо да вижда мъничко, то това беше в такива моменти.

Навремето баща ми украсяваше плочки и пръстите му още бяха боядисани в синьо от рисуването на купидончета, девици, войници,кораби, деца, риби, цветя и животни по белите квадратчета, които после гледжосваше, изпичаше и продаваше. Един ден пещта изригнаи отне очите и занаята му. Все пак извади късмет – двама други мъжеумряха в пожара.

Седнах до него и хванах ръката му.

– Чух – рече той, преди да успея да проговоря. – Всичко чух. – Слухът му бе погълнал и силата на липсващите очи.

Не можех да измисля нищо, което да не прозвучи укорително.

– Съжалявам, Грийт. Щеше ми се да можех да се погрижа по-добре за теб. – Мястото, където някога имаше очи, а сега само зашита от доктора кожа, ми се видя натъжено. – Но човекът е честен и благороден. Ще се отнася добре с теб. – За жената не спомена идума.

– Откъде си сигурен, татко? Познаваш ли го?

– Ти не знаеш ли кой е той?

– Не.

– Помниш ли картината, която видяхме в кметството преди няколко години. Ван Райвен я беше изложил там, след като я купи. Беше изглед от Делфт, откъм Ротердамската и Схидамската порта. С небе, което заемаше много голяма част от платното, и слънчевасветлина по някои от сградите.

– А в някои бои беше сипан пясък, за да изглеждат грапави тухлите и керемидите – добавих аз. – По водата имаше дълги сенки имънички хора на отсамния бряг на реката.

– Същата. – Орбитите на татковите очи се уголемиха, сякаш всеоще имаше зрение и отново гледаше картината.

Спомнях си я добре – тогава си помислих, че много пъти съмстояла точно на това място, но никога не съм виждала Делфт такъв,какъвто го беше видял художникът.

–Този мъж Ван Райвен ли беше?

–Меценатът? – Татко се засмя презрително. – Не, не, детето ми, не той. Това беше художникът. Вермер. Тук бяха Йоханес Вермери жена му. Наемат те да чистиш неговото ателие.

*  *  *