"Изгубените" от Патриша Гибни – тъмното минало на Католическата църква

По книжарниците вече може да намерите "Изгубените“ – дебютния трилър на ирландската авторка Патриша Гибни, който слага началото на бестселъровата поредица за случаите на инспектор Лоти Паркър.

Нощта на 31 януари 1976 г. е извършено престъпление. Къде се е случило? Защо? Коя е жертвата? Не знаем. Можем само да наблюдаваме мълчаливото ѝ, тайно погребение през очите на три деца, наредени до прозореца. Три деца, които се питат един и същи въпрос: "Чудя се кой от нас ще е следващият?“.

Но това време отдавна е отминало.

Зимата на 2014 година е студена. Улиците са заледени, солта хрущи под ботушите на забързана жена. Сюзан Съливан има среща с човека, от когото се страхува най-много. Тя върви пеша, с наведена заради вятъра глава. Хвърля бърз поглед на надвисналата над нея катедрала, преди да премине портите от ковано желязо и да се прекръсти по навик. Катедралата е свещено пространство, би трябвало да бъде в безопасност. Не след дълго тя е намерена удушена.

И това не е всичко. Няколко часа по-късно Сюзан е последвана от началника си, който е намерен обесен на дърво до дома си. Обстоятелствата сочат към самоубийство, но инспектор Лоти Паркър не е убедена.

Единственото, което свързва жертвите, е работата им… и необичайна собственоръчно правена татуировка върху краката им. Ясно е, че двамата са убити, но каква би могла да е причината? Колко назад във времето се простира историята? И какво общо има всъщност катедралата, където е извършено първото престъпление?

В компанията на детектив Бойд, с когото отношенията ѝ са малко по-сложни, отколкото ѝ се иска да признае, Лоти тръгва по следите на убиец с извратено чувство за справедливост. Но колко бързо могат двамата детективи да се справят, преди да последва нов удар?

Изключителният дебют на Патриша Гибни "Изгубените“ поставя начало на нова поредица детективски загадки от девет книги с обещание за още! В духа на майсторите на жанра Карин Слотър, Клеър Макинтош и Камила Лекберг Гибни оставя читателя в неповторимата компания на инспектор Лоти Паркър и сержант детектив Марк Бойд.

Из "Изгубените“

ГЛАВА 1

Сюзан Съливан имаше среща с човека, от когото се страху­ваше най-много.

Реши да отиде пеша, тъй като разходката щеше да ѝ се от­рази добре. Беше приятно да е навън през деня, далеч от заду­шаващата я къща и от тормозещите я мисли. Сложи си слушал­ките на айпода, нахлузи си черната вълнена шапка, закопча кафявото си палто от туид и се изправи пред хапещия сняг.

Умът ѝ препускаше. Кого заблуждаваше? Не можеше да се разсее, нито да избяга от кошмара на миналото; той я преследваше през всяка една съзнателна минута и нахлува­ше през нощите ѝ като прилеп – черен и бърз, изнервящ я до полуда. Опита се да се свърже с една детективка от полицей­ския участък на Рагмълин, но не получи отговор. Надяваше се тя да е предпазната ѝ мрежа, резервният ѝ план. Повече от всичко искаше да научи истината и след като не получи необ­ходимото по обичайните канали, реши да се заеме сама с тази задача. Вероятно така щеше да успее да прогони демоните си. Сюзан потрепери. Ускори крачка, като едва стъпваше по земята. Вече не се страхуваше, трябваше да разбере. Крайно време беше.

С наведена заради вятъра глава, Сюзан вървеше бързо през града, доколкото ѝ позволяваха заледените улици. Пог­ледна кулите близнаци на катедралата, преди да влезе през портите от ковано желязо, и автоматично се прекръсти. Вър­ху бетонните стъпала бяха хвърлени няколко шепи сол, която захрущя под ботушите ѝ. Снегът понамаля и иззад черните облаци се процедиха слаби слънчеви лъчи. Отвори голяма­та врата, затропа с премръзналите си крака върху гумената изтривалка и – докато ехото заглъхваше – пристъпи в тихото помещение.

Сюзан махна слушалките от ушите си и ги остави да уви­снат на раменете ѝ. Цялата беше премръзнала, въпреки че вървя само половин час. Източният вятър проникваше през катовете дрехи, а оскъдната ѝ телесна мазнина не можеше да предпази петдесет и една годишните ѝ кости. Тя разтри лице, прокара пръст под хлътналите си очи и махна събралата се там вода. Опита се да привикне с полумрака. Свещите на странич­ния олтар хвърляха сенки по мозаечните стени. Слабата слън­чева светлина упорито се промъкваше през стъклописите ви­соко над Кръстния път. Тръгна бавно през тази неясна мъгла и усети миризмата на тамян.

Наведе глава, отиде зад първия ред с пейки и коленичи на отреденото за това място.

Отново се прекръсти и се зачуди как бе възможно да запази дори капка от своята религиозност след всичко, което беше направила и преживяла. Почувства се сама в тишината и се замисли за иронията в цялата тази си­туация – той ѝ предложи да се срещнат в катедралата. Сюзан се съгласи, защото смяташе, че през деня ще има много хора. Мислеше, че ще е в безопасност. Ала тук нямаше никого, явно лошото време беше уплашило всички.

Една врата се отвори и затвори и по централната пътека нахлу студен вятър. Сюзан знаеше, че е той. Страхът я вце­пени. Не можеше да помръдне. Загледа се в свещта над нея, докато пламъкът ѝ не се размаза пред очите ѝ.

По пътеката проехтяха стъпки – бавни и решителни. Мястото за коленичене зад нея изскърца, когато мъжът за­стана там. От него се носеше студ, а миризмата му надделя над тази на тамяна. Сюзан стана и седна на пейката отзад. Дишането му – отсечените му вдишвания – бяха единстве­ният звук, който чуваше. Усещаше го, без да я е докоснал. Веднага разбра, че това е грешка. Той не беше дошъл, за да отговаря на въпросите ѝ. Нямаше да ѝ помогне да разбере.

– Трябваше да си гледаш работата – прошепна той грубо.

Сюзан не можеше да му отговори. Дишането ѝ се забърза. Сърцето ѝ заблъска в ребрата и закънтя в ушите. Тя стисна юмруци и пръстите ѝ побеляха. Искаше ѝ се да побегне, да избяга надалеч, но енергията ѝ беше изчерпана и разбра, че е настъпил сетният ѝ час.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Ръката му стисна гър­лото ѝ, а облечените му в ръкавица пръсти потънаха в отпус­натата ѝ кожа. Ръцете ѝ се стрелнаха към неговата, но той ги отблъсна. Пръстите му намериха кабела на айпода. Той го уви около врата ѝ. Сюзан помириса киселия му автършейв и в този миг осъзна, че ще умре, без да научи истината.

Жената се сгърчи на твърдата дървена пейка и се опита да се измъкне, като дивашки задращи облечените му в ръкавица пръсти, но не постигна нищо. Кабелът се стегна около врата ѝ. Опита се да си поеме въздух, но не успя. По краката ѝ по­тече гореща течност – подмокри се. Мъжът стегна примката около врата ѝ още повече. Отслабена, тя свали ръце. Той беше прекалено силен.

Докато животът се оттичаше от тялото ѝ, Сюзан привет­ства физическата болка, която обещаваше да заличи мъчител­ните години на психическо страдание. Пламъкът на свещта постепенно се скри сред спускащия се мрак. Мъжът дръпна кабела веднъж, два пъти, и тялото ѝ се отпусна. Страхът ѝ за­винаги я напусна.

През тези няколко последни мъчителни мига Сюзан поз­воли на сенките да я отведат на място, където царяха светли­на, утеха и мир, какъвто никога нямаше да опознае в живота. Малко преди мракът да залее като вълна умиращото ѝ тяло, пред очите ѝ се появиха малки звездички.

* * *

Камбаните на катедралата биха дванайсет пъти. Мъжът я пус­на и остави тялото ѝ да падне на земята.

Той си тръгна бързо и мълчаливо и по централната пъте­ка след него отново нахлу студен вятър.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види