"Науката от Света на Диска" от Тери Пратчет

Неиздаваната досега книга от Тери Пратчет "Науката от Света на Диска" ни превежда през историята на собствения ни свят по неподозиран начин – през погледа на група магьосници от Света на Диска

По книжарниците вече можете да намерите "Науката от Света на Диска“ от Тери Пратчет – неиздавано преди попълнение за библиотеката на всеки, който обича Света на Диска, но същевременно иска да научи едно-две неща и за собствения ни свят, в съавторство с учените Иън Стюарт и Джак Коен.

В една далечна галактика... съществува малка кръгла планета. Тя се състои предимно от разтопена, горяща лава, която изгаря всичко за частици от секундата, а няколко километра над повърхността ѝ я е обградил такъв вакуум, че направо може да ти изсмуче въздуха от костите. По повърхността ѝ щъкат малки двукраки твари. И доколкото им е известно, са единствените форми на живот, които могат да говорят и да пишат в цялата Вселена. Кой може да измисли подобна история, ако не някое много развинтено въображение?

Магьосниците в Невидимия университет не са известни особено с въображението си – най-вече Архиканцлер Ридкъли, който никога не разбира какво му говорят преподавателите по Невидими писмена за глупости като континууми, кванти и паралелни вселени. Но когато авария в Крилото за високоенергийна магия едва не унищожава Света на Диска, насред Анкх-Морпорк се ражда цяла нова миниатюрна вселена. В нея няма и следа от магия и малката синя планета виси насред нищото благодарение на... ами, благодарение на неща като физика, вместо на гърба на огромна костенурка и четири слона. Което си е объркващо, както и да го погледнеш.

Докато магьосниците наблюдават бясното развитие на малката планета и преминават през бурната еволюция на геоложките периоди, Светът на Кълбото се развива пред очите ни.

Колко още неща не знаем за собствения си свят? Защо за някои хора е по-лесно да повярват, че Земята е плоска? Защо толкова много хора твърдят, че са отвличани от извънземните? А това свързано ли е по някакъв начин с измирането на динозаврите? Как е станало така, че същите части от мозъка ни, които навремето са ни пазели от дебнещ в храстите хищник, сега са се превърнали в причината, заради която можем да четем романите на Тери Пратчет – и да се забавляваме искрено с тях?

В издадената за пръв път на български книга Пратчет ни разказва история на два свята – един, в който съществуват вещици, магьосници и малки богове, и друг, в който хаотично блъскащите се частици са се подредили така, че да създадат динозаври и космически кораби. Всъщност втората история може би вече ви звучи познато.

"Науката от Света на Диска е същинска енциклопедия на познанието за нашия собствен свят и странните му правила, оцветена с легендарното чувство за хумор на любимия на поколения сър Тери Пратчет.

ДЕЛЕНЕТО НА ТАВМА

Има неща, за които не бива да се пита. Но всеки път се намира кой да попита.

– Как работи? – попита Архиканцлер Муструм Ридкъли, ръководителят на Невидимия университет.

Пондър Стибънс ненавиждаше този въпрос почти толкова, колкото въпроса "Колко ще струва?“. Това бяха два от най-трудните въпроси, с които може да се сблъска един изследовател. Пондър де факто отговаряше за магическите разработки в Университета и с всички сили се опитваше да избягва подобни въпроси, особено този за финансирането.

– По доста сложен начин – реши да каже накрая.

– Аха.

– А мен ме интересува – намеси се Старшият наставник, – кога ще си получим игрището за скуош обратно.

– Но ти никога не играеш на него, Старши наставнико – отбеляза Ридкъли, като вдигна поглед към извисяващото се над главите им черно съоръжение, което вече заемаше средата на стария университетски двор. (Магическият или "истински“ скуош няма почти нищо общо с високоскоростната сауна, практикувана на всички други места. Магьосниците не виждат смисъл в това да се движат бързо. Топката се удря с лениви движения. Но в пода и стените на игрището са вградени определени магически смущения, така че стената, в която се удря топката, не е непременно същата стена, от която рикошира след това. Пондър Стибънс едва по-късно си даде сметка, че наистина трябваше да се съобрази с този фактор. За една магическа елементарна частица няма нищо по-вълнуващо от преживяването да срещне самата себе си, докато се връща от срещуположната посока.)

– Някой ден може да ми се прииска да поиграя. И държа да отбележа, че ще ми бъде адски трудно с това нещо по средата. Ще се наложи да пренапишем всички правила на играта.

Снегът навън продължаваше да се трупа по первазите на високите прозорци. Тази зима постепенно се превръщаше в най-дългата от незапомнени времена – все по-буквално, защото незапомнените времена непрекъснато се увеличаваха, докато по-възрастните граждани се предаваха на хода на времето. Студът беше проникнал дори в дебелите и древни стени на самия Невидим университет, за всеобщо раздразнение и притеснение на преподавателите. Магьосниците могат да понесат безкрайно много лишения и неудобство, стига сами да не са подложени на тях.

И така, най-сетне проектът на Пондър Стибънс беше одобрен. Беше очаквал този момент от три години. Увещанията му, че деленето на тавма ще разшири границите на човешкото познание, бяха останали нечути; магьосниците смятаха, че разширяването на границите на каквото и да било по същество прилича на вдигането на много голям, хлъзгав камък. Твърдението му, че деленето на тавма може значително да увеличи общото количество на човешкото щастие, беше посрещнато с отговора, че всички бездруго изглеждат достатъчно щастливи.

Накрая беше достигнал до аргумента, че деленето на тавма ще произведе огромни количества сурова магия, която много лесно може да бъде преобразувана в евтино отопление. Това свърши работа. Академиците не се палеха по въпроса за стойността на знанието само по себе си, но горяха с жарки пламъци по въпроса за добре отоплените спални помещения.

На внезапно отеснялото игрище за скуош се появиха и други старши магьосници, за да огледат новото нещо на него. Архиканцлерът извади лулата си и разсеяно почука с нея по матовата му черна стена, за да изтърси пепелта.

– Ъ-ъ... моля Ви да не правите това, сър – каза Пондър.

– Защо не?

– Защото може да има... може да... има вероятност да...

Пондър замълча за миг, после каза:

– За да е по-чисто, сър.

– Аха. Прав си. Значи, не искаше да кажеш, че цялото това нещо може да експлодира, така ли?

– Ъ-ъ... не, сър. Ха-ха – каза нещастно Пондър. – Ще трябва много повече от това, сър, за да...

Чу се фрас, когато една топка за скуош рикошира от стената, удари се в обшивката и изби лулата на Архиканцлера от устата му.

– Ти беше, Декане – заяви обвинително Ридкъли. – Честно, никой от вас дори не беше обърнал внимание на това място години наред, а сега изведнъж всички искате да... господин Стибънс? Господин Стибънс?

Той побутна малката купчинка, на която се беше свил отговорникът за магическите разработки в Университета. Пондър Стибънс леко се отпусна и надникна между пръстите си.

– Според мен наистина ще е по-добре да престанат да играят скуош, сър – прошепна той.

– Съгласен съм. Няма нищо по-неприятно от потен магьосник. Престанете, колеги. И елате по-близо. Господин Стибънс ще ни направи презентация.

Архиканцлерът се обърна към Пондър Стибънс и го изгледа доста строго.

– И тя ще бъде много информативна и интересна, нали, господин Стибънс? Сега ще ни каже за какво е похарчил 55 879 анкх-морпоркски долара и 45 пенса.

– И защо е съсипал едно съвсем прилично игрище за скуош – добави Старшият наставник, като почука по стената на нещото с ракетата си за скуош.

– И дали е безопасно – обади се Деканът. – Според мен не бива да се бъркаме във физиката.

Лицето на Пондър Стибънс се изкриви от болезнена гримаса.

– Уверявам Ви, Декане, че вероятността някой да загине от... ъ-ъ, реакторната машина, е дори по-голяма от вероятността да го блъснат, докато пресича улицата – каза той.

– Наистина ли? Е, в такъв случай... добре.

Пондър обмисли импровизираното изречение, което беше произнесъл току-що, и взе решение – предвид обстоятелствата – да не се поправя. Разговорите със старши магьосници бяха като строежа на къщичка от карти; ако човек успееше да направи така, че каквото и да било да се задържи, просто трябваше внимателно да изпусне дъха си и да продължава нататък.

Пондър беше разработил една малка система, която наричаше – само пред себе си – "магьосническа измама“. Казваше си, че го прави за тяхно добро. Нямаше смисъл да казва всичко на началниците си; те бяха заети хора и нямаха нужда от обяснения. Нямаше смисъл да ги обременява по този начин. Онова, от което имаха нужда, бяха кратки историйки, които да могат да схванат, а после да го оставят на мира и да не се тревожат повече.

Беше накарал студентите си да направят малък подиум от другата страна на игрището за скуош. До него имаше терминал на Хекс, мислещата машина на университета, а от терминала се точеха тръби, които минаваха през стената и влизаха в съседната постройка на Крилото за високоенергийна магия (ВЕМ). А до терминала имаше пиедестал с един много голям червен лост, на който бяха завързали розова панделка.

Пондър погледна бележките си, а после огледа събраните преподаватели.

– Хм... – започна той.

– Тук някъде трябва да имам бонбон за гърло – каза Старшият наставник, като се потупваше по джобовете.

Пондър отново погледна бележките си и го завладя ужасяващо чувство за безнадеждност. Осъзна, че беше в състояние много добре да обясни тавмичното делене, но само ако слушателят вече знаеше всичко за него. В случая със старшите магьосници щеше да му се наложи да обяснява значението на всяка дума. Включително думи като "но“ и "със“.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види