Снимка: Altino Dantas

Кучетата войници – какво ги очаква след фронта

На фронтовите линии в Афганистан Динго беше герой. Но пенсионирането за кучешкия ветеран не се оказва лесно. Тук е историятa му, която ще научим от разказа на неговия "гид“ в цивилния живот – Ребека Франкел.

Беше късно. Пред мен стоеше голямо куче, което щракаше челюстите си толкова силно, че зъбите му издаваха силно бучене с всеки лай. Очите му бяха приковани към мен, по-точно към играчката, която държах. Но не защото искаше да играе... беше го страх.  

Знаех, че това не е обикновено куче. Динго, десетгодишна белгийска овчарка, беше обучен да придвижва 87-килограмовото си тяло срещу бунтовници и да ги "закопчава“ с челюсти. Той е преживял три мисии в Афганистан, взривове с гранати и престрелки. Динго е спасил хиляди животи. Сега той беше в моя апартамент във Вашингтон, окръг Колумбия. Само 72 часа по-рано бях пътувала из страната, за да отведа Динго от военновъздушната база Люк във Феникс, за да може да изживее останалите си години като пенсионер с мен. Тази първа нощ в Аризона, Динго седеше на леглото ми в хотела и ме чакаше. Когато заспа, почувствах как тялото му потрепва и се усмихнах: "Динго е куче, което сънува“.

На следващата сутрин му дадох играчка и отидох под душа. Когато излязох от банята, беше все едно да стъпя на фронта. Във въздуха летяха пера. Белите чаршафи бяха разкъсани. В средата на леглото беше Динго, задъхан над купчина опустошени възглавници. Грубата му игра остави драскотинини по цялото ми тяло, а зъбите му ми оставиха рани през дънките.

Запознах се с Динго през 2012-та година във военновъздушната база Lackland в Сан Антонио. Работих по книга "Военни кучета: Приказки за героизъм, история и любов“ и бях чувал за това как Динго спасява много животи в Афганистан. В началото на 2011 година ръководителят – Джъстин Китс и Динго се качват на хеликоптер на път към отдалечен пост в държавата. Планът за деня е познат. Взводът от 101-ва въздушна дивизия на американската армия ще тръгне пеша до близките села, свързвайки се с старейшини на общността, за да разбере дали талибанските оперативни органи са обсадили импровизирани експлозивни устройства (ИРС) в района. Китс и Динго тръгват напред, за да разчистят пътя. След шест месеца от тези разузнавателни мисии, Китс има сигурноста, че Динго го пази. Изведнъж ушите на кучето се надигат, опашката му се втвърдява и дишането се усилва. Това не е сигурен сигнал, но Китс познава Динго достатъчно добре, за да разбере, че е усетил миризмата на врага. Той дава знак на водача на взвода. "Моето куче ми показва, че не трябва да продължаваме по този път."

Ако можеше да се вярва на сигналите на Динго – пред войниците имаше две бомби: по една пред всяка пътека. Капан. Тогава се чува изстрел. Китс сграбчва Динго и го сваля на земята. Само на крачка от мястото, където лежат, се чува експлозия. Динго хленчи от страх, дебелата му опашка се е прибрала между краката. Експлозията с граната е регистрирана много по-дълбоко и по-силно от кучешките му уши. Оказва се, че Динго е бил прав. Бунтовниците са планирали да обсадят отряда и да го нападнат. Общо през деветте си месеца в Афганистан Китс и Динго прекарват повече от 1000 часа в патрулиране. Те откриват над 370 килограма експлозиви.

Военните ги наградиха за запазването на повече от 30 000 американски, афганистански и коалиционни сили. САЩ разполагат и използват хиляди военни кучета. В зависимост от войната и терена, "работата“ им продължава от месеци до години. Когато дойде време военните кучета да бъдат пенсионирани, законът посочва, че те трябва да бъдат поверени на грижите на бившите си ръководители, ако е възможно. Вторият вариант са органите на реда, а третият - "други лица, способни хуманно да се грижат за тези кучета“.

Така се запознахме с Китс и Динго. Китс много искаше да задържи Динго при себе си, но най-голямата му дъщеря беше алергична към кучета. А аз се влюбих от пръв поглед. Да взема домашен любимец, означаваше да променя из основи целия си живот. Но реших, че плюсовете ще бъдат много повече от трудностите. Първите седмици бяха истинско предизвикателство. Динго спеше в щайга, имаше нужда от ежедневени изключително изтощителни разходки. Освен това - кучето пристигна със струпеи и рани по подбедрицата. Тестовете показаха бактериална инфекция, която изискваше антибиотици. Къпането беше истинска битка.

Борейки се за реда, създадох твърда рутинна програма. Всеки ден се будехме в един и същи час, хранехме се в точно определено време, пътувахме по идентичен маршрут, а след всяко хранене стояхме заедно на едно и също място на пода. Имаше период, в който не вярвах, че ще се справя. Но баща ми ме посъветва "да дам време на любовта“.

"Военните кучета стигат до момент, в който живеят за работата си, както правят и войниците.“, казва Мат Хатала, бивш морски служител в Афганистан. "Това е тяхната идентичност. И когато отидеш на друго място се питаш: "Какво по дяволите да правя сега?“ И рядко намираш отговор.“

През първите ни месеци заедно Динго старателно поддържаше военните си навици. По коридора в моя апартамент той все още търсеше бомби. През следващите девет месеца Динго постепенно се научи да не дебне постоянно за врагове и да се примири с домашното положение, а аз свиквах с пенсионираното военно куче.

Минаха повече от три години, откакто докарах Динго у дома. Научил се е как да играе. Всички килими и възглавници са си на мястото. Той ме следва наоколо и... вече наистина е моето куче.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види