Тихата и усамотена улица "Сиело Драйв" била точно това, което младата филмова звезда Шарън Тейт търсела. Каньоните над Бевърли Хилс са достатъчно отдалечени от шумотевицата на Холивуд. Там горе било хладно, а въздухът свеж в онази августовска вечер на 1969 година, когато бременна актриса се радвала на компанията на няколко свои приятели – богата наследница Абигейл Фолгър, нейната половинка Войтек Фриковски и стилистът Джей Себрик.

По всички критерии Шарън била привлекателна жена. Мечтаела да работи като модел и актриса, но артистичните ѝ възможности били ограничени. Снима се в няколко филма на съпруга си Роман Полански, а най-известната ѝ роля е на Дженифър Норт в "Долината на куклите" от 1967 година. Но и с нея не успява да направи впечатление за грандиозен талант и ѝ остава да се примири с ролята на съпругата до гениалния Полански.

Шарън обичала да кани гости в дома си и вечерта, в която е убита, не прави изключение. Разговаряла в спалнята със стилиста Джей Себрик, докато приятелите ѝ Абигейл Фолгър и Войтек Фриковски четат в дневната. На следващия ден икономката открива телата им в локви от кръв, а върху входната врата вижда изписана думата "прасе".

Куентин Тарантино бил само на 6 години, но отлично си спомня истерията около Чарлс Менсън – бивш музикант, затворник и лидер на култ, който изпраща последователите си в дома на Роман Полански, за да убият бременната му съпруга и нейните гости преди зазоряване.

На красиво поддържаната морава с прекрасна панорама над Лос Анджелис лежали две тела. Едното принадлежало на бял мъж на около 30-годишна възраст. Главата му била направена на пихтия. На няколко метра от него е намерено тялото на млада жена с дълга кестенява коса, облечена в нощница, починала от множество прободни рани.

Но истинският кошмар бил в дневната. На пода са открити мъж и жена с качулки на главите и кабел около шията, завързан за една от гредите над стаята. Жената била в напреднала бременност, а заедно с нея загинало и нероденото ѝ момченце.

В новия филм на Тарантино "Имало едно време в Холивуд" фикционалните образи на Леонардо ди Каприо и Брад Пит живеят в съседство с най-демоничната случка, събудила "градът на ангелите" през 60-те. Режисьорът има слабост им насилието и отмъщението, но защо избира темата за "Семейството" на Менсън? И защо 50 години след тази история манията около нея не намалява?

На първо място, с последните си филми Тарантино дава шанс за реванш на тормозените от историческите обстоятелства хора. Започна с "Гадни копилита", където направи на решето нацизма и ужаса за Европа – Хитлер. След това в "Джанго без окови" вдигна расизма във въздуха, а сега сякаш е хвърлил око на култовете.

Случаят с Менсън е разкъсал воалите на Холивуд и е разпалил интереса на света заради огромния страх от неговите идеи и действията на неговите последователи. След убийствата на "Сиело Драйв" мнозина в Холивуд се люлеели от паника, че може да са следващите.

Този страх е изковал гласовете на културата, възгледите и маниите на поколението от това време. Възражда се отново и отново чрез музиката и филмовата индустрия като предложение за пътешествие до тъмните страни на човешката природа и изследване на интереса ни към злодеите.

За някои древни мислители като Аристотел хората представляват незавършени скици на истинските човешки същества. Подобно на призраци, те са оплетени в пространство между живота и смъртта. Хванати в капана на някаква неопределеност, която ги откъсва от човешкия свят. И как да се почувстват истински живи? Чрез трагедиите. Злите убеждават себе си, че са живи, убивайки и придобивайки власт над други хора. А добрите се убеждават от стойността на човешкия живот с несправедливата смърт.

Фройд, от друга страна, смята, че в потайна част на съзнанието ни всеки се изпитва удоволствие от насилието и смъртта. По тази причина харесваме картините с покъртителни истории за тирания и страдания. Колкото по-очукано е егото и колкото по-голямо е бремето на живота, толкова по-вероятно е насладата от идеята да избягаме в нищото да премине в практика. А ако идеологията разполага с чаровен лидер и отдадени на каузата последователи, става страшно.

И до днес е мистерия защо непрекъснато се появяват нови движения, гарантиращи физическо и духовно подмладяване. Искаме да се чувстваме добре, искаме нещо вълнуващо, в което да вярваме? Възторгът от алтернативните култове и харизмата на лидерите им също не може да се пренебрегне с лека ръка.

Може би никога няма да разберем как се стига до чудовищно влияние на общественото мнение от култовете на 60-те до днешните инфлуенсъри, но търсенето на точните отговори прави филми като "Имало едно време в Холивуд" привлекателни за въображението. Оставяйки ни да гадаем – ще изчезнат ли някога диктатурите.