Как да се родите обикновен селянин и да станете една от най-влиятелните фигури в една от най-големите империи в една от най-бурните епохи? Биографията на Распутин, донякъде реална, донякъде дописана от легендаризирането на фигурата му, като че ли е наръчник за подобен възход. Възход, който, поне привидно, се дължи на невидими окултни сили. Но зад това може би стои неукротимата лудост, която владее най-много женската част от руската аристокрация.

Григорий Ефимович Распутин е обикновен селянин от село Покровско с много трудна съдба. За неговата личност днес споровете не отшумяват. Наричан е от "божий човек" до "развратник" и "шарлатанин". Добър приятел и лоялен помощник на кралското семейство или катализатор на една аристократична шизофрения е той? Дори множеството свидетелства за него са противоречиви и по някакъв странен начин - пикантни и шизофренни като самата му личност.

Григорий Распутин се жени рано. Съпругата му е обикновена жена, отгледала децата си и поносела тежестта на обичайния селски живот на раменете си. Григорий обаче като симпатично (или не много) луд излиза от границите на предначертаната му съдба и вместо да се грижи за семейството си, се вълнува от смисъла на живота и Бог.

Той напуска семейството си и пътува до светите места, при това не само в Русия - посещава Йерусалим и Атон, където върши обща работа в различните манастири. По време на тази поклоннически пътувания той развива дарбата си на лечител, сам проповядвайки, че това се дължи на Божията близост, която чувства.

Александра Фьодоровна, съпруга на император Николай II, чува разказите за неговите дарби от една от най-близките в обкръжението й жени - Анна Вирубова. По това време Александра е напълно изтощена от болестта на сина си Алексей и живее в постоянна тревога за него. Той страда от заболяване, което се предава в семейството й - хемофилия. Медицината на този етап е безсилна пред тази болест и престолонаследникът живее в постоянна заплаха за живота си.

Според Александра Фьодоровна помощ за изцерението на сина й тя получава единствено от Распутин, като твърди, че престолонаследникът се подобрява дори от самото пребиваване на "лечителя" в близост. Распутин става важен човек за кралското семейство. Постепенно той започва да се изживява като пророк, който знае кои са най-добрите политически ходове за империята. За него император Николай II казва, че е добър и простодушен руски човек и че след разговорите си с него чувства спокойствие в душата си. Под влиянието и настояването на своята жена обаче постепенно Николай II започва да се вслушва в неговите "пророчества".

Разбира се, Распутин започва да се изживява като изключителен пророк. От една страна "божий човек", от друга окултист - той постепенно се отдава на столичните забавления и освен на дарбата си, се посвещава и на множество запои и пирувания.

Едновременно с това легендата за неговата дарба се затвърждава - той добива скандална известност особено много сред женската част на руската аристокрация и става нещо като екзорсист, който изцерява по различни, меко казано ексцентрични начини, които в малка или голяма степен напомнят на оргия. 

В спомените на една от най-големите му почитателки - Любов Валериановна Головина, се казва, че не трябва да се обръща внимание на тези разговори за недопустимото му отношение към жените и че по-важно е да се видят и да се ползват неговите таланти - възможността да гледа в бъдещето и да дарява утеха в трудни житейски ситуации. Това тя казва, макар Распутин да е имал скандално отношение към нейните собствени дъщери. Но това, по един странен начин, може би също е било вид утеха…

Така, обявен за сектант, за политически узурпатор на влияние, за развратник и за окултист, Распутин се увенчава с ореола, ако не на светостта, то на мистификацията, която и до ден днешен продължава. Носят се легенди за това как княз Юсупов прави опит да го отрови с цианкалий, а след като не успява - го прострелва и накрая го завлича до Нева, където го удавя. Още повече страх всяват предсказанията на Рапутин, който предрича на Николай II, че ще бъде убит от руския народ, впрочем - уцелва и датата на собственото си покушение.

От една друга перспектива обаче - тази на реалността - при появата на тълкуватели на бъдещето, не е ли най-добре да помним, че истината знае само този, който се оглежда в бъдещето, а този, който я предрича, носи просто човешкия талант да почувства намерението.