Представете си, че планетата спира да се върти за няколко секунди, а когато животът се възвърне към стария ритъм, откривате, че Джон Ленън, Пол Маккартни, Джордж Харисън и Ринго Стар не са оформяли четворката Бийтълс. Може да потърсите групата, да я съберете отново и да запълните културната дупка. Или може да се възползвате от готовия каталог на гениални песни и да ги представите за свои, печелейки слава, пари и място в историята като един от най-великите музиканти на всички времена.

Това са предпоставките в новия филм на Дани Бойл "Вчера си е за вчера", които са изместени, за да се създаде тривиална лятна романтична комедия. Макар че стъпва върху музиката като творчески процес и легендата, която са били Бийтълс, "Вчера си е за вчера" не е филм нито за изкуството, но за ливърпулската четворка. Той се фокусира върху талантлив, но невзрачен музикант, който става звезда за една нощ.

С Дани Бойл на режисьорския стол, ръководил снимките на "Беднякът милионер", не очаквах филмът да се движи по най-елементарната емоционална повърхност. Но явно Бойл е от онези режисьори, които са силно зависими от екипа си. Ако работи с подходящите хора, прави първокласно кино, но ако колаборацията куца, това се отразява и на неговата преценка, и на крайния продукт.

Изглежда, че химията между режисьора и сценариста не се е получила. Ричард Къртис е писал някой от най-силните романтични комедии: "Наистина любов", "Четири сватби и едно погребение", "Нотинг Хил", но "Вчера си е за вчера" е бледо изпълнение в сравнение на най-доброто, на което перото му е способно.

Историята започва от Джак Малик (Химеш Пател), който мечтае за пробив на музикалната сцена, но песните му впечатляват само най-добрата му приятелка Ели (Лили Джеймс). Шансът да изостави музиката и да се потърси прилична работа се увеличава с всеки следващ провал до необичаен инцидент, при който токът в цял свят изгасва за 12 секунди, а Джак е ударен от автобус. Когато се събужда на следващия ден, разбира, че е останал без два от предните си зъби и че е единственият човек, който си спомня за съществуването на Бийтълс.

Пред него се оформя дилема дали да обърне гръб на стария си живот заради прожекторите или все пак да се вслуша в думите на Бийтълс, че любовта е всичко, от което се нуждаем.

Тук са заложени няколко добри идеи, които до края на филма остават в зародиш. Не е съвсем ясно дали създателите на лентата са се опивали да направят екранно любовно писмо, посветено на Бийтълс или летен блокбъстър, който да окупира боксофисите.

От развитието на "Вчера си е за вчера" може да се съди, че везните са се наклонили към леката комедия, а не към някои по-интересни теми, които биха провокирали липсата на Бийтълс.

Изненадах се от интерпретацията на режисьора, че ако загубим Бийтълс, губим само песните им. Смятам, че песните са били само част от магията, която е направила групата толкова фантастична. Бийтълс са пакет от музика, поведение, каузи, специфичен вид и закачки между тях на сцената. Пленяващото в техните песни не е само крайният продукт, а и историята зад тях, емоциите, с които са били записани.

Ако обикновен музикант ви изсвири "Елинор Ригби", ще е приятно за слуха, но ако дадете китарата на Пол Маккартни, се случва нещо нереално. В този смисъл да изпееш песните на Бийтълс, не те прави Бийтълс. Както рецитирането на Шекспир не те прави Шекспир. Работата винаги ще е чужда и слушателите би трябвало да улавят, че между имиджа на изпълнителя и идеалите на твореца, който стои зад произведението, има разминаване. Съответно, човекът, който го изпълнява, не е човекът, който го е писал.

Не знам как е с музиката, но в литературата винаги усещам разказвача на книгата, която чета. Впечатляващо е как авторът успява да се отпечата в творчеството си. Той винаги е там, дори и филмът да казва, че никога не е съществувал. Това е част от магията на изкуството, която се е изплъзва на "Вчера си е за вчера".

Конфликтът за Джак е морален – дали ще успее да живее с измамата, със страха, че е излъгал толкова много хора и може да го хванат. А би трябвало да показва, че това е невъзможно. Лесно е да се изпее чужда песен, но как ще имитира характерът на цялата група, през целия му живот?

Тандемът на Бойл и Къртис не стига до крайности на фантазията, но за да не завършат с напълно посредствен край вплитат интересен замисъл за финал. Не успяваме да си представим какъв наистина щеше да е светът без Бийтълс, но може да се замислим над интересен аспект в творчеството – че не всеки творец е роден, за да създаде нещо велико. Някои са родени да запазят гениалните творби  на големите имена в изкуството. Те са достатъчно чувствителни, за да разпознаят силните послания, и достатъчно талантливи, за да ги предадат нататък.