Фантастиката не ми е силна област. Четях я навремето, ограничавах се с класиците. По тази причина досега не бях чела Дмитрий Глуховски /затова и не мога да сравня тази му книга с предходните, издадени у нас от изд. "Сиела"/. Но щом разбрах, че романът му "Текст" е извън тази територия, реших да го прочета. Но тук пък бях изненадана, че трябва да се оправям с друга област, в която съм още по-боса – съвременните технологии, конкретно – вездесъщия телефон.

В наше време в телефона си ти целият. Аз обаче не съм, защото познанията ми за Негово величество Съвременния телефон са доста бегли. Но в "Текст" въпросният телефон си е отделен герой, в който има почти всичко, което е необходимо в даден момент и който дори може да променя съдби...

Убит е човек и неговият телефон попада в неговия убиец. Да, но този убиец е бил изпратен без вина в затвора от убития. Не е толкова объркано, колкото ви изглежда. Главният герой Иля е индивид, който току-що е излязъл от затвора и всички нишки, които са го държали през тези седем години извън нормалния живот, са почти трагично скъсани. Единствената останала нишка е този, който е го е вкарал невинен в затвора, този, който го е лишил от седемте години живот, от най-хубавите години. И тази нишка скъсва самият Иля, тъй като е мечтал за това през всичките тези седем години. У него попада телефонът и целият бурен живот на неговата жертва, предшестващ тяхната среща. Иля вече няма нищо друго, освен този телефон. Той смята своя живот за свършен. И му се предоставя един-единствен път – да живее чужд живот. Само че той още не знае за това. Не знае и как. Той вече ще действа като зомбиран. Без да знае колко лесно и бързо човек може да влезе в чужда кожа толкова плътно, че докато не се сблъска с това, няма да го разбере.

Така главният герой се връща в големия свободен свят, в който не се знае дали ще може да се влее и да намери своето място. Защото светът се е променил по време на неговото отсъствие, технологиите са станали неотделима част от живота, в който телефонът е тотален проводник на информация. Но той не може да реши избора на път, познаването на света и на себе си.

Споменах вече, че не се оправям с телефона, той загадка. Но дори за мен вездесъщият "книжен" телефон беше свръх надарен. Просто смятам, че Глуховски малко е прекалил с фантастиката в нефантастичната си книга в това отношение – прекалено удобен за сюжета му се оказа този телефон, в него винаги се намираше онова, което беше необходимо на Иля в дадена ситуация.

Иначе главният герой е описан правдиво, вярваш му и дори малко му съчувстваш. Но не точно така стои въпросът с второстепенните герои, които, според скромното ми мнение, не са развити изцяло. На места потокът на мисълта е прекомерен. Неправдоподобно ми прозвуча и опитът за известно оневиняване на майора. Иначе романът е с увлекателен сюжет, ще се хареса на любителите на жанра ноар. Това е психологически трилър. Но се е получила една притча за възрастни, в която всички подават и другата си буза, злодеите се оказват добри, а добрите злодеи. А това омръзва. Докато през първата половина на романа още вярвах в някакъв социален подтекст, че в книгата има нещо важно, то втората половина направи всичко по-евтино, шаблонно като в сериал. Вторично и безсмислено. Общото впечатление е депресивно, потискащо. Но това все пак не е комедия...

Да успокоя запалените по съвременните технологии, че основната тема на романа не е опасността от тях. Животът, опакован в смартфон, е само белег на времето. Има хора, от които нещо остава, а има и такива, от които не остава нищо – авторът прави този извод и го илюстрира като превръща Иля в текст на екрана на смартфона, а текста в живот на абсолютно чужд човек.

"Текст" е история за моралния избор, за това, че никой не се ражда чудовище /та и Хотлер е имал майка/. Романът е злободневен – сблъсъкът на два допиращи се, но чужди един на друг свята – светът на благополучието, добрата длъжност, красивите момичета, коли и ресторанти и светът на човека от жилищните комплекси, изгледът от чиято стая в панелката му е железопътна гара. Тук Глуховски е достоверен и правдиво описва руската действителност, в която е много сложно понякога да запазиш не само човешкото си достойнство, но и човешкия си облик.

Забелязах, че докато четях, не проявих нито едно крайно чувство – нито от цяло сърце съжалявах героя, нито се просълзих, нито изпитвах крещяща омраза към когото трябва. А това не говори добре...

Все пак романът не преминава границата на добрия вкус, а ловко балансира на самия ръб. Никъде не пресича незримата граница, зад която читателското съпреживяване и болка се сменят със снизходително равнодушие. Романът е сложен и умен. От книгите, с които задължително искаш да стигнеш до края. А краят е закономерно трагичен, но това се очаква още от първите редове.

Има, книги, които изпълват читателя, а има такива, които го "изсмукват". "Текст" е от вторите. След прочитането й чувстваш опустошение, но това опустошение те успокоява, че си жив и всичко в живота ти е наред.