Една цинкова история

Василий Игнатенко вече е име, което излиза от архива на историята и става познато на света в благодарение на сериала на HBO и британския канал Sky - "Чернобил". За добро или зло, реакцията на някои руски медии беше противоположна на тази на зрителите по цял свят, защото постави под съмнение достоверността на фактите, изложени кинематографично.

В тази връзка ето и малко от документалната история, която вдъхновява и създаването на сериала:

Василий и Людмила се запознават много млади - тя е едва навършила осемнадесет, а той - двадесет години. Срещат се в Припят (днешна Украйна), където Людмила е разпределена да работи от кулинарния техникум, който туко-що завършва.

Василий е роден в беларуското село Спярижие и след като получава средно образование за електротехник, работи като такъв в град Бобруйски. След това отива в армията, от където е разпределен в пожарните части в Москва, а след демобилизацията започва да работи по специалността, получена там. Отново се завръща възможно най-близко до мястото, от където е тръгнал. Припят е едва на 40 километра от родното му село.

И това е можело да бъде началото на една красива или поне като за начало красива любовна история. Василий и Людмила са много влюбени и веднага след запознанството си стават двойка. Три години по-късно сключват брак и продължават  да разтеглят историята на любовта. През 1986 г. те вече знаят, че тяхното семейство ще се увеличи с още един човек, поради което са планували на 27 април да отидат до роднините на Василий. Такива са плановете. Реалността е друга.

В нощта на 26 април 1986 г. Василий е на смяна. Когато тръгва за работа, той вече знае, че в АЕЦ-а има пожар, но това не го притеснява толкова много. Аварията в началото не е била обявена за такава и в далечината са се виждали само пламъци. На сутрина Василий не се връща и Людмила получава известие, че той е в болница.

Когато отива пред болницата, Людмила вижда много хора - роднини на първите пострадали, да чакат пред входа, но влизането е забранено. Тя намира познат лекар, когото кара да я допусне вътре, но той се опитва да я отпрати, за да спаси както нейния живот, така и на нероденото й дете. Тя обаче настоява и не иска да си тръгне.

Оттук започват опитите да се прикрие нещо страшно, което вече се е случило или по-точно - което е започнало да се случва. На роднините на първите пострадали, както и на хората от града е предписано следното нещо - по три литра мляко на ден, а пожарникарите са изпратени в Москва - вероятно с надеждата, че върхът на айзберга ще бъде потулен и няма да се разчуе колко всъщност е голяма трагедията, започнала да се случва. Вероятно тогава все още никой ум не е можел и да обхване нейните мащаби.

И началото на тази история е съпроводено с абсурдна реакция - хората празнуват, излизат навън, не вземат никакви предпазни мерки, въпреки започналата евакуация.

Междувременно Людмила тръгва към Москва, за да се срещне с Василий, макар че се чувства зле и въпреки, че не може да предвиди факта, че предварително е лишена от каквото и да е право на избор. И когато пристига в столицата, тя поема пътя към радиологическата болница.

Оттук нататък Людмила е неотлъчно до Василий. В началото живеела при познати, но на практика през цялото време била до мъжа си. Персоналът, който се грижел за пострадалите, бил със специална защита от радиация. Само Людмила не била.

Дълго време Людмила лъже лекарите и прикрива бременността си, а с мъжа си - обсъждала възможните имена на бъдещото им дете. Постепено обаче Василий се влошава, цветовете на кожата му се изменят всеки ден и така постепенно от човешко същество той се превръща в радиационна рана. През това време Людмила е тази, която буквално извършва грижите, които обслужващият персонал по принцип осигурява - сменя чаршафите, повдига го от леглото, но в тези дни вече по ръцете й остават късчета от неговата кожа…

Лекарите, вероятно не умишлено, дават фалшивата надежда, че това, което ще му помогне, е присаждането на костен мозък. Тогава неговата по-малка сестра Наташа се отзовава с желанието да бъде донор, но той отказва, защото тя е едва на 14 години. И костен мозък дарява по-голямата сестра на Людмила. За съжаление операцията е безполезна.

Василий умира едва ли не предвидливо - не в присъствието на Людмила, която е неотлъчно до него, а в краткото време, когато тя се отделя, за да отиде на погребението на негов колега. Мъжът й е погребан в цинков гроб, облечен в парадна униформа, но без обувки, защото краката му са се разложили. Погребението е в Митинското гробище, в специално запечатан цинков гроб.

След смъртта на Василий, Людмила ражда преждевременно тяхната дъщеря Наташа. Това, което лекарите казват на майката е, че детето й я е спасило, като е приело радиацията - ражда се с цироза на черния дроб и порок на сърцето. Скоро то умира, а Людмила оцелява. Погребват го в цинковия гроб на неговия баща.

След смъртта на най-любимите си хора, Людмила се премества в Киев, където забременява и отглежда сама сина си. Води самотен, труден живот. Съветските власти не успяват да прикрият аварията в Чернобил, макар и социалистическият блок да полага големи и антихуманни усилия за това. Една друга ядрена авария обаче - тази в Челябинска област, избухнала през 1957 г. е била пазена в тайна близо тридесет години, преди истината за нея да избухне.

Днес тази любовна история разтърсва света, макар че през 1997 г. Нобеловият лауреат Светлана Алексиевич издава своята книга "Чернобилска молитва", която е създадена на базата на спомени на оцелелите пострадали от аварията и е в основата на сериала "Чернобил". Когато я питат дали сериалът помага за това да осмислим трагедията на ядрената авария, тя казва:

"Струва ми се, че сериалът попада в периода на формирането на "екологическото" съзнание. Ние виждаме как природата ни изоставя и е недоволна от нас. …Хубаво ще  е колкото се може повече хора да говорят за Чернобил."

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види