"Аладин", режисиран от Гай Ричи, е последният опит на Дисни за съживяване на класическите анимации. След излизане на първия трейлър филмът изглеждаше лесен за рецензия или по-точно лесен за осмиване, тъй като синият Уил Смит предизвикваше повече смях, отколкото вяра в магията. Но Уил Смит в ролята на Джинът е сред плюсовете на лентата, а въплъщението по стъпките на Робин Уилямс далеч не е толкова лошо, колкото изглеждаше на предварителните постери.

Като прибавим и че "Аладин "не е сред най-амбициозните кинопроекти за годината, може да се каже Гай Ричи е надминал първоначалните прогнози. Създал е приличен летен филм, който няма да стигне успеха на оригиналната анимация, но и няма да ви разочарова.

Причината за криволичещата ми оценка е отсъстващия характер в сценария, героите и погледът върху арабските дни и арабските нощи. В новия "Аладин" Гай Ричи играе на сигурно. В голяма степен е преповторил анимацията от 1992 година, изключвайки няколко нови песни и представянето на Уил Смит за хип-хоп разкош. Разпознаваемата марка на режисьора я няма – енергичният монтаж, електрически надъхващата музика, демонстрирани от филма за Мадона до Шерлок Холмс. Тук Гай Ричи влиза в ролята на духчето, ограничено от лампата и принудено да изпълнява желанията на своите господари, като смачква своята персона.

Парадоксално е, че посланието на филма да сме верни на мечтите си, независимо в какви условия сме родени, но режисьорът е изневерил на личното си въображение, за да подражава на установената концепция от Дисни. Само че до момента нито "Книга за джунглата", нито "Мери Попинз" или "Дъмбо" изпревариха оригиналите. Също като тях "Аладин" е основно инструмент за лесни пари, а не индивидуален поглед върху анимациите с живи актьори.

Подобна на своите предшественици, филмът на Гай Ричи работи с вече фиксирани конфигурации като представяне на социални нагласи, силно присъствие на дигиталните технологии и гротескни хибриди на говорещите животни от класиките. Дисни готвят по една рецепта вече над десетилетие и по всичко изглежда, че няма да се откажат от шаблона, който им носи зашеметяващо количество пари за средно качество на изпълнение.

Сценарият на новия "Аладин" е тромав, неравномерен и лишен от въображение, но има няколко прилични хода, които го държат на крака. Сред тях са песните "Speachless" и "A Whole New World", брилянтно изпълнени от Наоми Скот в ролята на Жасмин. Принцесата на Аграба с амбиции да бъде султан е глътката свеж въздух във филма.Освен че Скот е най-автентична на екран, единствено нейната роля е показана в по-различна светлина, което уплътнява образа на Жасмин от 1992 година. Този път принцесата отказва да се омъжи не само от проклетия, а и защото търси човек, който ще я подкрепи в желанието й да управлява. Задачата й е да заглуши патриархата с песен и няколко клишета, които не дразнят на фона на Аладин.

Мена Масуд вероятно е избран за главната роля заради физическата прилика с анимационния герой и с това приликите между двамата се изчерпват. Характерните за рисуваната версия хитрост и тревожност на Аладин изглеждат твърде сладникаво, изиграни от актьор. На екран Масуд стои странно напрегнат и кух, когато не е подкрепен от партньорката си Наоми Скот. Химията между тях компенсира отчасти слабата му игра.

Едно рамо му удря и присъствието на Уил Смит, който пренася Свежия принц в Аграба. С комедийни роли актьорът плува в свои води. Успява да разведри предвидимия развой на събития и макар че изглежда болезнено нелепо като синьо духче, смелостта му да излезе от сянката на Робин Уилямс и да представа Джинът през своето чувство за хумор го превръщат в запомнящ се образ.

Останалото е ориенталски миш-маш, превърнал Аграба в комбинация от културните елементи на Южна Азия, Близкия Изток, Северна Африка и тежко присъствие на Боливуд. Костюмите, декорът и особено хореографията са препратка към Индия, а не към света на Шехерезада. Сякаш основният приоритет на новия "Аладин" е да максимално зрелищен, а другото е останало на второ място.

С ренесанса на класиките от 90-те като че ли Дисни се насочват не толкова към съвременните подрастващи, колкото към милениалите, които си спомнят тези детски филмчета и биха ги гледали от носталгия. На практика нито един римейк не е показал нещо различно и навярно това е умишлено – компанията и екипът не искат да разочароват хората, които добре помнят тези анимации. А когато има толкова тежък шаблон, липсва място за импровизации – закон, с който Дисни от преди 20 години работеше свободно и който създаде толкова запомнящи се филми. Правилата обаче се промениха и сега на преден план излизат парите, дигиталното изкуство за "уау ефект", които осигуряват наситена картина, но не и съдържателна история.