В "Лунно сияние" Майкъл Шейбон ни споделя историята на своя дядо, американски евреин, преминал през Втората световна война, оженил се за психически нестабилна французойка, минала през концлагер, която има и малка дъщеря, бъдещата майка на разказвача.

Това е много лична и трогателна история на едно семейство. Прочетеното не винаги изглежда реално, макар в произведението да няма никаква магия и мистика, но основната уловка е в самата биографичност, която в известен момент става псевдобиографичност, та нали книгата е художествена... Въпреки това започваш да вярваш на писателя, че всичко е било така в действителност, че всички тези невероятни и в същото време обикновени истории са се случили с него и роднините му. Шейбон щедро се позовава на исторически събития, документални факти и реални локации. А дали всичко, или почти всичко /никога няма да разберем/ е виртуозна измислица? Разбира се, ние бихме искали да знаем кое от всичко попаднало на страниците на романа е истина, кое е измислено, но само от обикновено любопитство, което не е порок и не може да повлияе за възприемането на текста. Всички персонажи и техните съдби изглеждат напълно реални.

Написаното пропълзява като лоза от градината на историята, оплитайки, преплитайки се и разклонявайки се във всички разказани случки.

На смъртния си одър дядото разказва много неизвестни фрагменти от живота си на своя внук. А той несъмнено има какво да разкаже. За участието си във Втората световна война и последиците от нея, както и за своя враг - създателя на Фау-2. За работата си като инженер на ракети, за Луната и космоса. И, разбира се – за любовта и секса, за съжителството с жена, която вижда своя демон - Безкожия кон, който е "виновен" за прещракването в главата й. За приятелството и отмъщението. Просто за живота...

Войната променя и пречупва не само хората, но и идеалите и ценностите, а как да се живее с това е въпрос, който си задава вече не едно поколение автори. Тук историята не носи героя като лист на вятъра, той сам върви през нея, поемайки отговорност и осъзнавайки последствията за своите постъпки, избирайки между скепсиса и вярата, между любовта и гнева...

Авторът прокарва като една тънка нишка мисълта, че понякога истината може да не бъде необходима и интересна за никого, тя може да не обяснява и да не променя нищо.

Историята, която разказва Шейбон е като кратък очерк за историята на ХХ век. Героят  сякаш прави пътешествие във времето, но всъщност странства из дълбините на своето подсъзнание. Животът на дядото на автора е преследване на американската мечта, която не винаги е на точно тази земя...

"Лунно сияние" сякаш съвместява несъвместимото, при това доста успешно – лиричната история за нестандартните роднини периодично се превръща в психологически роман, съчетава се с авантюристичния роман, в който се намира място и за философия, дори само философия на отделната личност. Всичко това е комбинирано с една приятна "еврейска ирония" и много любов към бабата и дядото на автора, каквато и истина те да скриват.

Защо "Лунно сияние"? Може би заради Луната и нейната тъмна страна, която ние сме решили да назовем така. Може би това е мечтата и надеждата, въздушният замък и убежището, които дават възможност да бъдеш щастлив поне в промеждутъците между безумието и хаоса, с които е изпълнен животът.