Нотр Дам е въплъщение на френската столица и на Франция много повече от Айфеловата кула или известните булеварди в Париж. От това място, на Ил дьо ла Сите, е роден най-красивият европейски град. А катедралата, издигната в центъра като остров, има за цел да провъзгласи Божията слава и културната мощ на човешкия гений. Нотр Дам все още е точка, от която се измерват всички разстояния във Франция. Една от най-големите радости за парижани, бе да чуят големите камбани около Великден.

Но техните празнични звънци, отекващи по елегантните улици на френската столица, ще замълчат за известно време. Камбаните оцеляха при пожара на 15 април, сградата също ще оцелее, защото няма по-фанатична нация от французите, когато става дума за опазване на произведения на изкуството и исторически забележителности. Често съм завиждала на творците, имали късмета да се родят във Франция. Там прекланянето пред красотата и талантите е нещо естествено.

В този ред на мисли, парижани нямат нужда от вашите молитви. Не е нужно да им напомняте какъв паметник е бил опустошен. Знаят го отлично. Представете си, образувала се е жива верига, която е успяла да изнесе на време безценните артефакти, сред които туниката на Свети Луи и трънния венец, за който се смята, че е носен от Христос. Буквално тези хора са готови да влязат в огъня за културното си наследство с надежда да запазят част от неговата огромна история.

В най-чист смисъл "Парижката Света Богорица” представлява за вярата  на християните, които се надяват, че Спасителят ще ги освободи от техните болки. Тя е паметник на вярата, че слабите ще станат силни и че с Бог всичко е възможно. Нотр Дам напомня за изкупителната жертва на Христос, неговото разпъване, възкръсване и възвисение. Катедралата обещава живот след смъртта, стига погледът да е към висините.

Дърворезбата, картините, скулптурите, музиката обръщат навътре и ни карат да се замислим за душата, за искреността на емоциите и мислите си, а стоическото ѝ опазване векове наред ни напомня, че е хубаво да оставим нещо след себе си, освен профилни снимки за Фейсбук и истории в Инстаграм.

Днес сме твърде фокусирани върху себе си, капсулирани в своето ежедневие и проблеми. Живеем за мига, живеем за днес и не мислим за утре. Добре, че построяването на Норт Дам или Саграда Фамилия не зависеше от нашето поколение, тъй като сме твърде загрижени за личния си кеф, че не се замисляме с какво ще ни запомнят тези, които ще дойдат след нас.

Ако архитектите, построили тези монументи, се обърнат назад, ще видят величие и творчество, което ги е надживяло. А ние какво ще видим? Купчина боклук, изображения, на които сме кучешки физиономии, мръсни океани, музика, миксирана със сюжети от порно филм, празни приказки за разсейване от наистина значимите неща. Не завиждам на поколението, на което ще оставим това наследство.

Нямаме време за създаване на история, тъй като апетитът ни е станал ненаситен. Оглеждаме се какво може да изядем, какво още може да си купим, за да почувстваме макар и за кратко, че живеем добре. Вечността е абстрактно понятие, гладът не е. Затова съвременните хора ще мислим за днес и ще оставим утрешните да мислят за утре, но пропускаме, че нашето настояще е бъдещето за децата ни.

Дали всички ние не завещаваме едно изкуство, служещо повече като отдушник на личното ни его, отколкото на големите теми – любов, красота, състрадание? Все едно е по-важно да запомнят имената ни, а не работата, не идеалите, моралните принципи, фантазията. Да не би Виктор Юго да го е водело единствено желанието за световна слава? Едва ли.

Българите обаче тайничко се надяваме, че ще се включим в световната история и че " и ние сме дали нещо”, което е надхвърлило границите ни. Интересен похват на българските медии е, когато се случи глобален инцидент, да търсят българската следа. В повечето случаи се ограничават до директни включвания на нашенци, които коментират с еднотипни фрази от рода на "Чух крясъци, не бива да се случват такива неща”. Но в случая с Нотр Дам проявиха въображение. Намериха свещник, знаещ история, която никой друг не знае.

Колкото и нелепо да звучеше разказът, че самоукият народен талант Кольо Фичето от затънтения край на географската карта е спасил "Парижката Света Богородица” от разруха, истината е, че му повярвахме. Стана ни приятно, че великия архитект Жорж Осман, обединил булевардите около Триумфалната арка като звезда, е бил толкова тъп, че не е забелязал теча на подпочвени води под катедрала, та е трябвало да командироват Кольо Фичето от Османската империя, за да им реши проблема.

Стана ни приятно и че премиерът Бойко Борисов изрази съпричастност, проявявайки готовност да участва с финансова помощ и български архитекти за възстановяването на Нотр Дам. Готовност, каквато не показва за възстановяването на рушещите се десетки български църкви, за Къщата на ягодите в София или Тютюневите складове в Пловдив.

Но както казах вече, французите нямат нужда от нашата помощ. Те са достатъчно съвестни и осъзнават, че Нотр Дам им е оставена, за да я пазят. Ето защо за катедралата има надежда, за френската култура има надежда, за изкуството им, а за нашето – не съм толкова сигурна.