Странно нещо е животът. Уж всеки сам е повелител на съдбата си, но в същото време, особено като минат n-брой години, разбираш, че на твоите решения са оказвали значително влияние най-различни обстоятелства и ти си се върнал от набелязания път.

Точно така героят на Дино Будзати Джовани Дрого прекарва живота си не съвсем така, както е мечтал. Младият военен е изпратен да служи в една забравена от бога гранична крепост, където нищо не се случва, рутината е завладяла всичко и всички, скуката е ежедневие. Той съзнателно се отказва от "градския" живот и прави своя избор – да остане в крепостта. Но какво е това, което привлича и задържа тези мъже на това място? Крепостта замества за тях семейството и децата, а пред взора им се е простряла една безжизнена пустиня – Татарската. Тя сякаш ги омагьосва. Точно откъм нея военните очакват нападение на... татарите, неизвестно защо. Да, те мечтаят за война – та нали тя е тяхната възможност да се изявят като войници. Но времето минава, минава и минава. А никой не ги напада. Джовани става на 25, 30, 40, 50 години и нищо не се случва. Трябва да си наистина гениален писател, за да напишеш книга, в която нищо не се случва, но която задържа вниманието на читателя.

"Татарската пустиня" е своеобразна притча за това, че животът е преходен, а ние обикновено живеем в света на своите мечти, чакаме всеки миг да се появи Жар-птица и сме сигурни, че няма да изпуснем своя шанс, някога ще хванем своята птица на късмета и ще успеем...

Книгата е бавна, философска, има над какво да се размишлява. Наситена е с безпощадна екзистенциална проблематика в най-класическия й вариант. Роман за времето, за безизходността, която се точи цял живот, за абсурдността, за безсмислието на такъв живот, за изгубеното време, за съжалението за неосъщественото, за смъртта. Героите не живеят пълноценно, а съществуват, подготвяйки се за неизвестно събитие и така животът им минава в илюзии покрай тях, настоящето губи своята ценност и идва старостта. Не Татарската пустиня, а реката на времето бавно разрушава крепостните стени и отнася най-добрите години на тези мъже. И в тази борба с времето никой няма да излезе победител.

"Татарската пустиня" е роман за личността, за възможностите на нейното вътрешно, духовно развитие. Авторът е мъдър и се вглежда надълбоко. Езикът е прост, но точен. Историята не е "занимателна", но интересът към духовното познание го прави възприемчив и вълнуващ.

Татарската пустиня е реалност и символ на призрачните надежди и несбъднатите мечти. Може би авторът ни казва да не губим скъпоценните си години, да не се залъгваме с търпение, че "може да се почака още малко", а да правим всичко възможно за постигането на заветните си цели докато сме млади и пълни със сили? А може би ни предлага да приемем живота такъв, какъвто е и да бъдем щастливи с това, което имаме? Всеки има право на своя избор, а какъв да е той и дали ще бъде щастлив  с него – това е извечен въпрос.

Правя своя извод от романа на Будзати и избирам да не чакам, а да живея тук и сега!