Защо "Фаворитката" е велик филм?

Всъщност голямото кино винаги е разделяло хората, на безкрайно окрилени и съответно дълбоко потресени зрители. Едните въздигат в култ произведението, другите мачкат и ритат с думи сюжета, играта, камерата и целия екип поред.

Така и трябва да бъде, единствено баналността успокоява аморфната масата. А филмите на Лантимос не само разцепват мрака на статуквото, а и размърдват тази инертна консуматорска публика – ето ви холивудски филм, ама ще трябва да мислите, колкото и да ви е трудно.
И тук е мястото да ви попитам дали сте гледали "Кучешки зъб"? Още, когато Йоргос е на далечно разстояние от Холивуд и работи с пънкарки, ако – не, сторете го и ще видите извора на таланта.

Иначе че прави дълбоко психологично, направо психаделично кино, което не на всеки понася, е също ясно като добре оголен кучешки зъб.

Разбуни духовете с "Омарът" и ни смрази с "Убийството на свещения елен", но така или иначе Йоргос никога няма да засвири по тънките струни на човешката душа, по-скоро ще ги скъса или ще ни накара да ги скъсаме сами пред него.

Но нека се върнем на "Фаворитката". Аз заставам, разбира се, на страната на изкуството.

Академията вдигна също златен палец за последния филм на гръцкия режисьор и го отличи с цели 10 номинации Оскар. Защо обаче?

Защото имаме налице чудовищна игра от трите главни актриси – Оливия Колман, Ема Стоун и Рейчъл Вайс. 

Те се явяват трите стълба на една ярка гротеска на дворцовите нрави отпреди 300 години. Или как властта увеличава рязко желанието за душевна и пряка проституция. Както винаги Лантимос не си играе с картините, които ни показва, влизаме рязко в раните на царската болест и въпреки погнусата сме готови да гледаме с широко отворени очи всеки ход на тези три жени. 

Кралица Ана властва над Великобритания и Ирландия, но едновременно с това не е много наясно как се случва това. Болнава и объркана тя има нужда от внимание, грижа и любов.
Получава нещо подобно от лейди Сара (Рейчъл Вайс), изкусна манипулаторка, която реално е поела руля на властта и е оплела в дълбоко емоционална зависимост кралицата.

Докато почти от нищото се появява нейната низвергната братовчедка Абигейл (Eма Стоун), която иска да закрепи по някакъв начин живота си, естествено чрез чар и хитрост.

Харесва ми, че точно както в реалността, а и Лантимос твърди, че филмът е построен върху реални събития, няма изцяло позитивни герои, на които да симпатизираме. Представени се човешки същества, които освен да оцелеят, искат да получат и това, за което копнеят на всяка цена.

Харесва ми още как с рибешкия ефект на камерата имаме увеличено усещане за гротеска, но и рецепцията, че наблюдаваме дадени сцени като през бинокъл и сякаш всичко това се случва на един хвърлей и с нашето любезно позволение.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види