Снимка: Теодор Опренов

Дългото очакване

Преди няколко дни във Фейсбук видях една снимка от протестите пред Парламента през 2009 г., когато жандармерията наби протестиращите срещу Тройната коалиция, всичко това - с любезното съдействие на тогавашния кмет Бойко Борисов. Следващите десет години бяха изпълнени с протест след протест, по време на които искрата на гражданското общество изглеждаше ту припламваща, ту безвъзвратно угаснала. Водещата мотивация през цялото това време беше едната надежда, че всички усилия не толкова ще променят нещата в полза на нормалността като контрапункт на корупцията, показността и поп фолка в обществото като начин на живот. Мотивацията беше захранвана не толкова от вярата в една такава победа, ами от надеждата за равенство в мача. Голата надежда, че баланс на силите всъщност би следвало да е успех, предвид очевидното статукво в България. В смисъл, че статуквото не бие на нула, че отбелязваме някакъв почетен гол, ако това въобще има значение за друго, освен за съвестта ни.

Десет години по-късно, докато присъствах на друг протест, перспективата вече се беше променила. Управляващите тогава сега уж са опозиция, а кметът оттогава сега е несменяем премиер. Същите типове, но с разменени позиции, а духът на протестите вече го няма. Протестът пред Министерски съвет в този понеделник беше пореден пример, че искрата, която е необходима, не е там. Не се знае кога ще се върне, точно като служител в администрацията.

Може би протестите срещу Пеевски и Орешарски през 2013 г. изтощиха съпротивителните ни сили, може би надделя внушаваното усещане, че при всички положения играем в някаква вече уговорена игра. Фалшивите герои на екрана станаха все повече, а собствените ни усилия изглеждаха все по-трудни и безплодни. Може би причините за това са повече от сто, а може би историята е шегобиец и в нея, вместо за нашите тревоги след време ще пише със златни букви за бай бойково време.

За мен равносметката десет години по-късно е, че единствената опозиция на властта са шепа хора, които вече се познават по физиономия. Проблемът е, че дори тази опозиция е представлявана от твърде много различни гледни точки и повече намерения, отколкото дела. Всъщност истината е, че в момента има повече гледни точки, отколкото недоволни хора. Това означава, че очевидно за нас няма да има измъкване - ще трябва да изпием виното докрай. Но през цялото време ще я има хазартната тръпка от това, че виното може би най-накрая ще се окаже отрова. Както всички са очаквали през цялото време и защото няма какво друго вече да се случи.

Протестът от понеделник едва ли ще е последният, защото няма причини да бъде така. Но ако  имаше истинска борба, провалът на всяко едно подобно събитие би бил победа за статуквото. Към момента обаче остава единствено очакването, дългото очакване, статуквото да сбърка фатално и от самосебе си. Тогава вече ще е достатъчно късно, за да имаме причини да се съберем всички на площада.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види