"Кралицата на Шотландия", чиято премиера у нас бе на 25 януари, е от онези продукции, в които са вложени солидни средства и труд, за да оставят следа в света на киното. Но големите намерения останаха само в полето на мечтите за режисьора Джоузи Рурк и сценариста Бо Уилимън. Номинациите за "Оскар" честно посочиха единствените силни страни във филма – костюмите, грима и прическите.

По-голямата част от идеите на оригиналния текст "Queen of Scots: The True Life of Mary Stuart" от Джон Гай останаха неизпълнени. Първо, заради бягството на действителността от 16. век и приземяването й в 21. век, и второ, заради театралните похвати на Рурк, които не са в услуга на филма. Епичната вражда между английската кралица Елизабет I и шотландската кралица Мери Стюарт е представена в толкова съвременен прочит, че чак е нелеп по силата на историята.

2-часовият епос започва със завръщането на 18-годишната кралица Мери (Сърша Ронан), която наскоро е овдовяла. Тя пристига в родната си Шотландия, за да поеме рожденото си право на власт. Но фактът, че е единственият законен престолонаследник, не укротява волята й за наследяване и на английската корона. По това време на трона в Лондон е Елизабет I (Марго Роби) – един от най-известните владетели в историята.

Сходствата между двете братовчедки обаче се изчерпват само с кръвната връзка. Елизабет е протестантка, посветила живота си на управлението, а Мери е католичка, която настойчиво се оглежда за нов съпруг. Докато ежедневието на английската кралица е по-формално, ежедневието на Мери е игриво и потънало в наивитета на незрелите й илюзии.

С първоначалната си кореспонденция и явното желание да се контролират една друга, филмът задава подвеждащото очакване, че ще сблъска два силни характера, че ще покаже образите на жените лидери във времената на мъжко превъзходство. Тази цел така и не се осъществява, защото разказът поема по напълно различен курс – такъв, който повече се доближава до актуалните политически и социални движения.

Женските заговори с полъх на надзирателна острота са изместени от феминизма и пъстротата при сексуалната ориентация. В основна тема на филма се превръща сестринското сътрудничество, саботирано от мъжките амбиции за власт. И докато Мери е ликът на съвременната еманципирана жена, Елизабет е заела печалната роля на арестант, осъден от личните си решения и родословното дърво.

Потомката на Хенри XVIII и Ан Болейн не е онзи владетел по Макиавели, който познаваме от английската история. Тя е една самосъжаляваща се жена с клоунска перука, която хленчи при взимането на всяко сериозно решение. Ролята на Марго Роби е да свали ореола на митологизираната фигура с червена коса и да я представи като нерешителна и уязвима дама, измъчена от самотата. Идеята е меко казано нетипична и е сериозно предизвикателство за Марго като актриса. Но с фона на военните междуособици и конфликтът с Мери, личната драма на кралицата е останала неразработена, а пластовете в нея са грубо нахвърлени, без да има каквато и да е последователност и логика.

От другата страна е Сърша Ронан, която трябва да изиграе антипод на всичко, което представлява Елизабет. Тя е закачлива, дръзка и своеволна – с присъствие на кралица, но с осанка на дете. За разлика от персонажа на Елизабет при Мери посоката на движение е една, което улеснява работата й, но накърнява историческата достоверност. Сърша е сред най-силните актриси на нашето време. Гледали сме я в "Lady Bird" и "Изкуплението". Можеше да й се гласува доверие за по-сложен образ от този на младо момиче с провалени стремежи.

Но вместо това филмът се движи по плоскостта на женското съдружие, в което мъжете се опитват да забият клин. Макар че солидарността им не е подкрепена от европейската история, не е известно и двете кралици да са се срещали, при все че срещата им е кулминацията във филма, "Кралицата на Шотландия" се мъчи да ни убеди, че двете владетелки биха могли да уредят политическите си различия на чай и пастички. При такъв аргумент неубедителността на мултикултурния английски двор дори не се забелязва.

В "Кралицата на Шотландия" са заложени редица ценни качества, но съчетаването на интимните рани с историческите обстоятелства се оказа непосилно за тандема Рурк-Уилимън и проектът им приключи толкова печално, колкото и съдбата на главната му героиня.