Клод Моне е известен като един от пионерите на импресионизма. Това е едно от най-големите течения в изкуството от края на XIX и началото на XX век, произхождащо от Франция и разпространено по целия свят. Представители на импресионизма се стремят да разработят методи и техники, които най-естествено и живо да улавят реалния свят в неговата непрестанна променливост, за да предадат своите мимолетни впечатления. И ако това е лесно да бъде свързано с литературата, която по силата на думите може да предаде движението на едно състояние, то изобразителното изкуство познава също своите гении, които обаче се оказват не толкова симпатични човешки същества. И Моне не е бил изключение.

Около периода 1860-1870-та г. художникът живее в големи финансови затруднения и едва успява да се издържа. Когато дълговете му нарастват до прекалено големи размери, кредиторите, които не знаят какво да изобщо могат да поиксат от него, се сещат да започнат да иззмват платната му. Това, разбита се, разгневява художника и той спретва отмъщение за сметка като изгаря всичките си картини, заявявайки, че предпочита да ги унищожи отколкото да ги остави да попаднат при хора, които не биха могли да оценят изкуството му.

Освен упорит, Моне се оказва и доста отмъстителен - спомените за него пазят история, за чиято достоветност, разбира се, не могат днес да се търсят доказателства. Веднъж един посетител отишъл в неговата работилница и попитал за цената на една от картините. Моне отговори, че картината е на стойност 50 франка. Посетителят бил възмутен от цената и казал, че не би дал толкова много пари за картина, която по никакъв начин не го заслужава. Когато след години популярността на Клод Моне започва да нараства и цената на платната му се увеличава бързо, същият посетителят се връща и предлага 500, а след това и 1000 франка за платното. Художникът обаче бил непоколебим. Той отговорил, че няма да му продаде картина дори за 50 000 франка.

През пролетта на 1889 г. художникът имал възможност да живее с приятеля си Морис Ролин в долината Кроз. Недалеч от къщата растял старият дъб, и за нещастие на дървото, Моне решил да го скицира, като започнал тази работа в началото на февруари, но след това, поради лишото време, отложил по-нататъшната си ранота. Художникът решил да завърши работата си през май, но когато се приближил до дъба, той бил завладян от буря на възмущение, защото дървото "се осмелило" да се покрие със зеленина. Дълго време Моне тичал напред-назад, трескаво жестикулирайки и ругаел, докато не достигнал до "гениалната" идея да откъсне всички листа на дървото. За целта той издирил собственика на земята, платил му и получил разрешение за този "странен" проект. След няколко дни упорита работа, дъбът загубил зеленината си.

И въпреки тази случка, в която се опитал да върне природата към зимния период, Клод Моне мразел облачно време. Ако, след като се събудел на сутринта, видел сиво небе зад прозореца, той изпадал в толкова лошо настроение, което бързо се отразявало на заобикалящите го хора. Моне ненавиждал облаците, защото те закривали светлината, от която той имал нужда, за да рисува добе, и затова, когато времето не било хубаво, той често просто си седял в леглото мрачен и отказвал да общува с когото и да е.

Интроверт по повод на лошото време, Клод Моне все пак имал своите близки приятелства, едно от които било това с Огюст Роден. Това обаче не им пречило да разиграват безкрайни комични сцени, които понякога се прераствали в истински кавги.

Таква е и историята за това как двамата решили да направят съвместна изложба. Скулпторът закъснял и едва в последния момент решил как ще подреди произведенията си и всъщност ги разпръснал произволно в общата изложбена зала. Това докарало Моне до истински ужас и той обвинявал Роден, че със скулптурите си буквално затваря пространството за неговите картини. В отговор получил вероятно нещо като псувня, която обяснявала качествата на картините му. Това, разбира се, довежда до напускане на изложбата както от Моне, така и от Роден.

Спомените за Клод Моне от този тип приличат повече на басни или на клюкарска колонка от изфабрикуван ежедневник от началото на миналия век. Вероятно в действителност подобни клюки са съпътствали всяка една изложба, организирана от имената на тогавашния импресионизъм. Ние днес обаче имаме само това, което в действителност има значение - свободното преживяване на завещания ни образ.