Роман, който лауреатът на наградата Пулицър Дона Тарт пише над 10 години. Огромно епическо платно не просто за живота, а за живота в екстремни условия. За любовта и приятелството, за предателството. Но и за силата на изкуството и как то е способно да преобърне целия ни живот.

Повествование за 13-годишния Тео, който по чудо остава жив след атентат, в който загива майка му. Захвърлен от баща си, останал без нито една родна душа на света, той се скита по приемни домове и чужди семейства – от Ню Йорк до Лас Вегас – и негово единствено утешение, което впрочем едва не довежда до гибелта му, става откраднатият от музея шедьовър на стар холандски майстор. Извинявам се, че разкривам съдържанието, но това идва още с първите страници и... оттам нататък потъвате в един непознат и познат свят, сюжетът се задълбочава, съдбите се преплитат.

Прозата на Тарт е многослойна, образна, наситена с детайли и много психологизъм.

Трудно и странно е да наблюдаваш как се разгръща чуждият живот. Всичко прелита пред очите ти – безвъзвратно и безжалостно. Гледаш като в бездна. Нажежената пустиня, чувството за обида и ненужност, алкохола, наркотиците, вечното недояждане и непраните дрехи. И две бели мазки по изгубеното детство – Борис и картината, на която като на гвоздей си закачил душата си. Личната тайна на Тео, която го топли. Загъната в хартия, скрита – проклятие или последна сламка? Спокойствие или илюзия?

В романа, както и в живота има много грешки и машинации. Има саморазрушение.

Но има и много болка и любов. Любов до болка, до мускулен спазъм, до скърцане със зъби.

Има истинско приятелство, в което предателството и саможертвата стоят на едно стъпало.

И вечните ценности и отношението към себе си като към камертон на тези ценности.

И съдбата и мястото на случайността в нея.

Има вечност и преходност.

Има изкуство.

И всичко това Тарт ни поднася от душата си, в своя недостижим стил, език, интелигентност и чувствителност. С изключителния си талант!

Всички ни казват "Бъди себе си!", "Слушай сърцето си!". А какво да правим, когато собственото ни сърце ни е враг? Когато не искаме да се спасим? Когато упорито се движим в насрещното движение, към своята смърт? Ще спре ли навреме героят, ще разбере ли, че трябва да отвърне лице от ада, ще се избави ли от чувството за вина, на страх, на срам, на саморазрушение и ще опита ли да живее не своя, а нормалния човешки живот. Не всеки успява, но трябва да се опита. Успех, Тео!