След поставянето на сцена на "Чамкория" с режисьор Явор Гърдев и в изпълнение на Захари Бахаров ("ИКАР" 2018 за водеща мъжка роля), оживява безцеремонния въпрос, чия е всъщност тя. Ние знаем, че моноспектакълът е адаптиран по романа на Милен Русков и представлява разказа на бай Славе, каращ своя омнибус. Но когато става въпрос за сценичната реализация на текста, в действителност може да си говорим за някаква алхимия на авторството, в която в действителност се оказва, че имаме един жив образ, роден и създаден равноправно от трима човека. Това, според мен, се отразява на цялостната визия на постановката, защото тя е от една страна романов, литературен текст, от друга страна има живото лице на Захари Бахаров, който може би е влязъл в ролята на живота си (или на някой отминал свой живот) и режисурата, която трябва да изтегли от книжното тяло (от близо 650 страници) червената нишка на историята.

Така нареченият бай Славе

Това, което е предоставено на фантазията ни, е един омнибус, маркиран чрез кормило и каросерия и една жълта чанта – сценограф е Светослав Кокалов (номинация "ИКАР" 2018 за сценография). Декорът изпълва сцената и прилича на раковината на историята, която приканва всеки, който я намери, да долепи ухо до нея и да се заслуша. Това, което има да се чуе, е историята на бай Славе, "така нареченото му семейство" и диалозите за едно отминало и неотминаващо исторично. Славе Желязков притежава семейство, деца, омнибус и задължения за изплащане на дълговете си. Той е несвободен по всички материални категории и принадлежи на някого – един персонаж, който е невидим и през цялото време се сменя – периодично това е "така нареченото му семейство", широкия социализъм, свободата, материалната сигурност.

"Света Неделя"

Едновременно с биографичната комедия, която се разиграва на сцената, съвсем преднамерено, в сценичната динамика, която е динамика само на речта, започва да се вплита една нова, криминална нишка. От общо 130-те минути монологична реч ние имаме шанса да преминем през няколко различни дълбочини на абсурда – семейния, историческия и накрая чисто екзистенциалния. Бай Славе разказва не само за неблагодарната си и крива жена и ужасни, искащи дечица, но и за атентата в църквата "Света Неделя" и ние може би сме изненадани, но ето, че имаме драматургичния шанс да разговаряме с един от малкото оцелели след покушението. И макар че страхът от смъртта и страхът от живота се преодоляват с естествения абсурд, който лъха от този триединен образ, неусетно ние се оказваме свидетели и на документални описания на последвалия терор над социалистите. Хубавото на бае Славе е, че той се обявява за "широк социалист", но всъщност е "широк идеалист".

И жълтата чанта

Докато историята изтича от историята, криминалната примка бавно се затяга, а заедно с нея все повече отпада абсурда в неговата комична форма и се настанява ужасът. Бай Славе е политически (в смисъла на политическото като грижа) обвързан с избора, който трябва да направи, защото се оказва, че в неговия омнибус е настанен шпионин, който е преследван от властта.

Едновременно с това през цялото време ни се напомня вселенския закон, че ако на сцената има жълта чанта, тя непременно ще гръмне. 

Така по всичко се оказва, че "Чамкория" е последната спирка, към която дори и да не планирате да ходите, може да ви накара да се отклоните.